Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес (Книга първа: Степта)

— Тогава идват хуните и помитат цялата степ.

Княз Слав затвори в пестник и десницата. Сега и двете му ръце бяха свити в постници. И Терес каза:

— Къде ще броиш болгарите, с техните племена оногури, кутригури и утигури? А почвам да си припомням и много други племена.

Княз Слав разпери пръстите и на двете си ръце и рече:

— Стига.

И Терес му каза:

— Ти, княже, не мисли, че племената са вървели като пожари, които са изпепелявали степта. Много древни племена и до днес живеят, макар и не в силата си — като аланите, готите и хуните. А и другите са дали кръвта си на степта. Пък и какво ли знаем за степта, като, кажи-речи, всичко го знаем от елините, а те са гледали отдолу, от брега на Черно море, и дотук, където сме ние с тебе, дори не е стигал погледът им.

А князът и жрецът говореха, слезли от конете. И над тях бавно падаше вечерта. Княз Слав каза:

— И докато тук, в степта, са идвали и отминавали десетки племена, ей там оттатък, в леса, винаги е живял моят народ, северяните. Воювал е, търгувал е, смесвал е кръвта си с тези племена, стигал е дори до морето — и винаги ей зад тази река, ей под ония дървета, винаги са живели северяни.

Той се качи на седлото. И Терес също възседна коня си, без да каже дума. И двамата тръгнаха през смълчаната вечерна степ.

А княз Слав си мислеше, че там, на север, денят още гори над градището на Яроволк, защото на север летният ден е дълъг. Но в градището вече се връщат пчеларите от пчелина, ловците от лов, рибарите от езерото, орачите от нивите. И на праговете ги посрещат млади, зрели и стари жени. Да, тук в степта са идвали и са отминавали племена, а в градището жените са ходили с непокрити коси, покривали са ги с кърпи и са раждали, после се сгърбвали и делвата с пепелта им се е нареждала до пепелта на майките и бабите в дома на мъртвите. Но преди да станат пепел, жените са горели и огънят е минавал от майка на дъщеря, запалвал е борина и преди тя да догори, запалвал е нова борина. И всеки месец Липец жълтият прашец от липовия цвят е пълнел пролуките между плочите на пътеката и плочите са светели, оградени от златни ръбове. И така — от началото на вековете.

Тогава славянинът препусна коня си през степта. За пръв път не се страхуваше от степта и нейният простор не го караше да се усети дребен и нищожен. И той поиска да се потопи в степта.

А вечерта падаше и пожълтялата трева — защото отминаваше средата на лятото, тревата белееше в здрача. И зелените огнища на елите тъмнееха като отрупани клади, готови да пламнат и да осветят степта. И зад реката тъмнееше лесът.