Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес (Книга първа: Степта)
- Автор: Донев Антон
- Язык: болгарский
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес (Книга първа: Степта)». Краткое содержание книги:
А мъжът с медената пита тръгна през поляната към княз Слав. И медената пита светеше в ръката му, и мед капеше по поляната, сякаш мъжът носеше в ръката си парче разтопено слънце. Княз Слав разбра, че мъжът го е видял отдавна, та е свалил мед да го посрещне.
И широко усмихнат, старейшината Яроволк каза на княза:
— Добре дошъл, княже.
Княз Слав му каза:
— Добре посрещнал, ала не ми подавай мед, защото ако хапна, после няма да мога да дишам. А не искам да върна ръката ти.
И Яроволк се наведе напред, за да не се покапе с меда, и вдигна питата до устата си, та отхапа голям залък. И медът капеше светъл и без багра — като вода. И Яроволк каза:
— И моят втори син е такъв — казват, че ние с майка му сме спали под липа, ала не е вярно. Ела, княз Пребънд те чака.
А княз Пребънд въртеше дръжката на медоцедачката, която беше сложена на липов пън. И от бъчвата, в която се слагат питите, течеше като бяло вино рядък мед, та пълнеше делва след делва. Двамина високи руси момци помагаха на стария княз. Но колкото и тънко да пипаха, пак мед светеше и лепнеше навсякъде — по бъчвата, по делвите, по плочите, и по косите и ръцете на младите мъже. И медът не личеше в косите им, защото бяха бяло — руси като липов мед, а изглеждаше, че като ли имат в косите си роса, и росата лови слънцето. И те се поклониха дълбоко на княз Слав. Наоколо летяха пчели, ала не с бавния тежък летеж на работна пчела, а бързо и ядовито, та гласът им беше друг. Иначе бръмчаха като отпусната дебела струна, а сега пискаха като тънки струни, изпънати до скъсване. И пчелите се лепяха по меда, а две-три пчели се бяха заплели в бялата брада на княз Пребънд, но той не спираше да върти лъскавата дръжка на медоцедачката и не махаше пчелите. И те сърдито бръмчаха, заплетени в космите на брадата му. И князът не спря да върти, когато пред него застана княз Слав. Княз Пребънд само рече:
— Добре намерил, съседе.
Княз Слав му отговори:
— Добре заварил, съседе.
И както въртеше дръжката — без усилие и без мъка, княз Пребънд присмехулно каза:
— Май се връщаш с празни ръце.
И княз Слав отговори:
— Да, връщам се с празни ръце.
Княз Пребънд му рече:
— Тогава си свършил работата, за която те пратихме. Дай ми назад моя княжески белег.
И спря да върти, и протегна ръка, та избърса дланите си в мокра кърпа. Княз Слав бръкна в пазвата си, за да извади наниза с излетите белези на подунавските славянски князе. Шепата му се напълни със златни знаци, сякаш държеше шепа пчели. Не, не бяха пчели, а оси, защото бяха жълто излети от злато. И князът вдигна наниза, та знаците увиснаха един под друг и се залюляха. А княз Пребънд се взря, ала беше стар и гледаше добре само надалеч и не видя своя знак. Но княз Слав го видя и го хвана. И нанизът увисна от двете страни на дланта му. Княз Слав прехапа нишката от двете страни на белега, та го подаде на княз Пребънд. И старият княз го погледна с протегната ръка — и като присви очи, позна го и каза:
— Да, този е моят.
А Яроволк рече:
— Дай ми го да го видя.
И като избърса ръцете си от медената пита, пое го и го разгледа, но отблизо, макар да беше навярно на петдесет лета. Яроволк рече:
— Нашият е, вълчата глава на северите.
И не рече „северяните“, рече „северите“, но то беше все едно.
А този знак беше чудноват и мъчен за разгадаване. И приличаше малко на звезда с различна дължина на лъчите. Два дълги лъча бяха разтворените челюсти на вълка, а два къси — ушите, и петият широк лъч беше вълчият врат. Яроволк рече, като държеше златния белег в отворената си длан:
— Слънце и вълк в едно. Небето и земята заедно. Защото нашият небесен пращур е Ярило ясното слънчице, а земният ни прабаща е вълкът. Затова нашата небесна слънчева половина ни тегли към песни, пирове и мирна работа, а земната ни вълча половина ни влече на крамоли, битки и бран. Ох, аз ли не знам какво е да си разделен на две — и двете да са едно, и да не могат едно без друго! Нали самото мое име събира в едно двете ми половини?
И чак сега княз Слав се досети, че наистина в името на стопанина се събират слънцето и вълкът, защото слънцето се наричаше Ярило. И се досети също, че небесни и земни пращури на болгарите конници бяха също слънцето и вълкът, но нищо не каза. А Яроволк се засмя и каза: