Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес (Книга първа: Степта)
- Автор: Донев Антон
- Язык: болгарский
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес (Книга първа: Степта)». Краткое содержание книги:
Пребънд каза:
— Нека гори. По-добре — ще ни оставят на мира. Нека се избият помежду си, проклети да са.
И той пак пи. А след него пи и Радагаст. И каза:
— Дано. Но дори само да се бият помежду си, пак Волга, Дон и Днепър ще се затворят. Ще рече — трябва нов път. Да пием за новия път и нека толкова пъти минем по него и толкова хора и коне да минат по него, та фъшкиите на нашите коне да го затрупат до колене.
И Радагаст пак вдигна купата. И ще не ще, и Пребънд трябваше да вдигне купата и да пие за новия път, а заедно с него и за петстотинте мъже северяни, и за хилядата коня, които щяха да отидат при княз Слав.
16.
Когато носът на ладията застърга върху желязната верига, която преграждаше реката, княз Слав видя на брега Терес и до него белия жребец. И когато славянинът слезе на брега, Терес само рече:
— Върна ли се?
А жребецът цвилеше радостно и търкаше муцуната си в рамото на княза. И князът извади от кожената торбичка на пояса си кръгли вкоравени меденки, които му бяха пекли жените от Яроволковото градище, та взе да храни жребеца от длан. И Терес нищо не рече, макар иначе да не даваше на княза да храни жребеца.
И князът разказа на Терес какво е видял и чул. Кратко го разказа, защото — все едно, князът разбираше, че каквито е преживял, не може да се разкаже. А Терес му каза:
— И аз видях нещо и ще ти го покажа.
И тарканът на крепостта позволи на Терес и княза на другия ден да излязат от вратата на крепостта, оттатък — на славянска земя. Цял ден яздиха Терес и князът, преди да видят черна сянка на гора. И стигнаха до неголяма река; и от другата страна на реката се вдигаше гора, а от тая страна се простираше степ. Терес каза:
— Гледай.
Върху степта се виждаха зелени кръгли петна, като че ли бяха зелени главни от изгорял огън. И тези тъмнозелени петна лежаха ниско върху земята. Но имаше и зелени клади — кръгли и остри, високи до пояса на мъж, толкова правилни, сякаш бяха въртени на грънчарско колело. И в тези зелени купчини не се виждаше нищо, тъй гъсти бяха клоните им, сякаш ги намяташе зелен губер. И като скочи от седлото, Терес накара и Слав да слезе от коня. И му каза:
— Пипни тези купчини.
И княз Слав пипна с ръка и се учуди колко гъсти и силни са клоните на храста. После видя, че това не е храст, ами са десетки или стотици малки елички, които растяха толкова близко една до друга и така сплитаха клони и стебла, че човек можеше да седне на зелената клада или да се облегне на нея. И върху ниските петна зеленина елхичките бяха разни на ръст, а в заострените купчини една или три — пет ели се издигаха в средата и край тях в кръгове слизаха другите елхички, докато крайният кръг стане по-нисък от трева. И Терес каза:
— Ела.
И като се качиха на конете, препуснаха към едно високо дърво. А като приближиха, княз Слав видя, че това не е едно, а пет-седем дървета. Ала трябваше да слезе от коня и да се завре под зелената шатра на клоните, за да види, че дървото има пет-седем стебла. Защото, като го гледаше отвън, виждаше му се едно дърво — тъй хубаво дърветата бяха подредили клоните си. И пет — седемте дървета бяха почти равни на ръст.
А Терес пак каза:
— Ела.
И го заведе при друго дърво, още по-високо и силно. Но князът разбра, че това дърво има само едно стебло. И князът мълчеше, като разбираше, че Терес не го е довел дотук да му показва дърветата.
И Терес каза:
— Ето, най-напред хиляди семена запалват едно зелено огнище в степта. И остават стотина и от тях само няколко се издигат в средата, та става елов храст. После от този храст се издигат няколко посестрими ели, та се подпират една друга и така устояват на зимния вятър. И накрая остава само една ела, достатъчно силна, за да се бори сама с вятъра. А защо загиват другите около нея — тя ли ги убива, те ли си отиват, защото вече не трябват, това и не разбрах.
И Терес добави, та каза:
— Слушай, княже, тия зелени клади сте вие, славяните. Вие сте изтъкани от родове — трудно вдигате вождове, много сте и се крепите един други. Това е и хубаво, и лошо. А болгарите са ония дървета с няколкото стебла — при тях племената вече са се събрали и се крепят едно друго. Траките, това сме ние, самотните ели. Тракиецът само това прави — да вика: „Аз“… „Аз“…! Ако знаеше нашата вяра, щеше още по-добре да ме разбереш. Цялата ни вяра учи как един човек — отделният човек — остава вечно един и вечно безсмъртен. Не зная дали има друг народ, който се страхува толкова, че отделната душа ще изчезне, та толкова като траките да се грижи за безсмъртието на душата. И това е и добро, и лошо.
И Терес добави още и каза: