Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес (Книга първа: Степта)
- Автор: Донев Антон
- Язык: болгарский
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес (Книга първа: Степта)». Краткое содержание книги:
После княз Слав се наведе и взе шепа пръст от дъното на вадата до пътеката, където при дъжд течеше поток. Показа пълната си шепа на княз Пребънд и му каза:
— Това е суха песъчлива земя. Гледай — сипе се на прах. Духне ли — отвява се като плява. Това сме ние, славяните. Песъчинки, всяка за себе си. И ние още не ставаме за посев — семената ще ги отвее вятърът.
И княз Слав махна с ръка, та пръсна пясъка наоколо си, сякаш сееше. И се чу как пясъкът прошумоля по листата на дърветата и по стеблата на тревите.
А накрая Слав прекрачи в гората и загреба шепа черна пръст от корените на дърветата. И като се върна при Пребънд, показа му пръстта и рече:
— Ето, това е чернозем. Притиснеш ли го с ръка — виж, разпада се на дребни бучки, търкаля се в дланта ми като лешници. И не цапа ръцете ми. Това е зряла земя. Такива трябва да станем ние, славяните, за да отгледаме семена. С мярка съединени, с мярка отделени. Не печени грънци, не и пясък, а земя на зърна — да запазим волята на вечето, на събраните мъже, но да свържем отделните племена.
Княз Пребънд замислено гледаше пълната шепа на Слав. И му каза:
— Да, ти държиш в ръката си земята, която е отгледала славяните. За да ме намериш, ти си минал през нея. Слушай, княже, тук има мъже, пред които ми идва да се поклоня до земята — за пръв път през живота ми. Тук има жени, пред които бих паднал на колене — за пръв път през живота ми. Да, искам такава земя, искам такива хора.
Княз Слав каза:
— Тук е люлката на славяните. Но славянското племе не може вечно да живее в люлка. Ние, славяните на юг от Дунава, стигнахме Пелопонес и Атина, ляхите и волиняните срещнаха германците, кривичите и словените опряха морето на Балтика. Антите пресякоха степта и слязоха на Черно море. Ние не можем да се върнем назад. Нашият свят, който се е плавил и преливал от преселения и пожари, сега полека-лека почва да изстива, да се вкоравява и да приема своите очертания. И сега се вижда, че ние сме застанали на пътя на степта. Зад нас на запад са италийци и германци, но ние стоим между тях и степта. Не ни остава нищо друго, освен да спрем потока на степта.
Княз Пребънд му каза:
— С каква цена, княже Славе? И на каква цена? Нима ти искаш да станем като ромеите? Нима ти искаш да превърнем нашите горди люде, които на кръвта връщат с кръв, в жалки селяни, които се влачат в твоите нозе, в нозете на княза? Ти искаш да сме силни? Ние и сега сме силни. Искаш да сме по-силни? Добре. Но тази сила може да бъде платена само с насилие. Ти искаш да събереш голяма дружина, като казваш, че без дружина няма да има войска.
Княз Слав му рече:
— Степта идва.
Княз Пребънд рече:
— Дружината ще тръгне по градищата да яде, да пие и да насилва. Иначе няма да е дружина. Ти може да си добър човек, дружината е винаги зла. Затова ние ще се бием по дядовски, по родове — син до баща, брат до брата. Така всеки е готов да умре за другия.
Княз Слав каза:
— Ти не си видял болгарската конница. Там всеки конник е като брат на хиляда души.
Княз Пребънд каза:
— Ти искаш да заплатиш спасението ни — и спасението на разни там италийци и германци, като превърнеш своята земя в гробище на своите дядовски закони и своята волност.
Княз Слав каза:
— Погледни тази пръст. Нима тя не е гробище? Нима тя не е родена от телата и смъртта на неизброими поколения дървета, треви, зверове и хора? Но тя е и дом, и гробище, и люлка.
И Слав се наведе, та грижливо посипа шепата пръст върху земята. И като се изправи, каза:
— Нещо ще умре, нещо ще остане. Аз знам, че степта идва. Ако дойде и премине връз нас, няма да остане нищо.
Княз Пребънд тръгна по пътеката, но се спря, та изрече, като гледаше напред, а не към княза:
— Ако дойде, пръв ще я посрещна с меч в ръка. Не мисли, че съм сляп — и аз виждам, че времето гази старите закони. Но се моля да не дочакам деня, в който то ще стъпи върху моето племе. Зная, че не мога да се боря с Времето, но не искам да приближа новия закон дори с един ден.
И княз Слав каза:
— Степта идва.
А Пребънд тръгна по пътеката, без да дочака Слав.
14.
Когато княз Слав влезе в поселището на старея Яроволк, стори му се, че се връща у дома си. Защото видя същите почернели покриви от ръжена слама и същите хижи — полузаровени в земята, пръснати една до друга край бавната река. И както край Дунава и тук хижите се рояха и се опираха една до друга, защото родовете растяха. И от прародителското гнездо към новите израстъци водеха подземни ходове, та хижите бяха съединени и разклонени като корени на дърво. Зад хижите зеленееха нивите, извоювани от гората. И в нивите се свеждаха жени, и по-рядко мъже, които се изправяха и поздравяваха старейшината и гостите му.