Избрани творби в два тома. Том втори

в блатото на следобедния сън, носеше й захаросани плодове, които тя обичаше много, и използуваше случая да намери разтуха за своята горчива участ на марионетка на пехотинците, разказваше й, че му се налагало да измъква скришом захаросаните портокали и смокини със сироп, увити в салфетки, защото окупационните власти имали счетоводители, които отбелязвали в тефтерите си дори остатъците от обедите; оплакваше се, че оня ден в президентския дворец дошъл командуващият крайцера с някакви земни астрономи, които взеха мярка на всичко и дори не благоволиха да ме поздравят и премятаха сантиметъра над главата ми, правеха сметки на английски и с помощта на преводача ми викаха — махни се оттам; и той се дръпвал, да се махне от светлината — и той се махал, застани там някъде, където няма да пречиш, по дяволите; по дяволите, той не знаел къде да се дене, за да не пречи, защото имало измервачи, които мереха дори и просветната на балконите; но това не беше най-голямата злина, майко, ами взеха, че прогониха последните две рахитични държанки, останали при него, защото адмиралът казал, че не били достойни за един президент, и наистина така беше закъсал с жените, че понякога следобед се правеше, че си отива от къщата в покрайнините, но майка му чуваше как търчи след прислужничките в полумрака на спалните и мъката й беше толкова голяма, че подплашваше птиците в клетките, та никой да не може да разбере неволята на сина й, насила ги караше да пеят, за да не усетят съседите шума от набезите му, позора на насилието, сдържаните заплахи — мирувайте, господин генерал, защото ще кажа на майка ви; тогава тя нарушаваше следобедния сън на авлигите, като ги караше да вдигнат врява, за да не чуе никой задъханото му пъхтене на прибързан съпруг, нещастието му на облечен любовник, кучешкото му скимтене, самотните му сълзи, които падаха като нощ, сякаш излиняваха от мъка сред кудкудякането на кокошките, подплашени в спалните от тази прибързана любов в прозрачния като течно стъкло въздух в три часа следобед, в един безбожен август, клетата ми рожба. Тази оскъдица щеше да продължи до момента, в който окупационните сили напуснат страната, уплашени от чумата, въпреки че все още оставаха години до изтичане на дебаркационните срокове; разглобиха офицерските къщи на номерирани части и ги прибраха в дървени сандъци, изтръгнаха изцяло сините морави и ги отнесоха със себе си, навити на рула като килими, опаковаха мушамените цистерни, в които им бяха пращали стерилна вода от тяхната земя, за да не ги ядат отвътре червеите от нашите потоци, разтуриха белите си болници, вдигнаха във въздуха казармите, изоставиха на вълнолома стария десантен крайцер и по палубата му в юнските нощи се разхождаше страхът на един изгубен в бурята адмирал, но преди да отнесат в летящите си влакове целия този рай за портативни войни, връчиха му орден за добросъседство, отдадоха му полагаемите се на държавен глава почести и му казаха на висок глас, тъй че всички да чуят: оставяме те тук с твоя негърски бардак, да видим как ще се оправяш без нас; но си отидоха, майко, майка му стара, бяха си отишли вече, когато той за първи път от времето му на покорен впрегатен вол на окупацията се изкачи по стълбите и се разпореди със собствен глас и лично присъствие сред глъчката от молби да възобнови боя с петли, и той заповядваше, съгласяваше се отново да разреши полета на кометите и още цял куп забавления за бедните, които пехотинците бяха забранили, съгласяваше се и заповядваше, и беше толкова сигурен, че е сам господар на цялата власт, че размени реда на цветовете на знамето и замени в герба фригийската шапка с победния дракон на агресорите, защото най-сетне станахме кучета на самите себе си, майко, да живее чумата. Бендисион Алварадо щеше да си спомня цял живот тези сътресения на властта, както и други по-стари и горчиви от времето на мизерията, но никога не беше си ги спомняла с толкова досада, както след фарса с неговата смърт, когато той газеше в блатото на благополучието, а тя продължаваше да се оплаква на тези, които все още я слушаха, как не си струвало да си майка на президента и да нямаш нищо друго освен една шевна машина, тъй се оплакваше тя: тъй както го виждаше да минава в каляската със златни украшения, моят син не притежава дори една дупка в земята, където би могъл да умре спокойно, след толкова години служба на отечеството, господи, няма справедливост; и продължаваше да се оплаква не по навик, нито от преструвка, а защото той не я правеше съучастник в несгодите си, нито пък търчеше както по-рано да споделя с нея най-съкровените тайни на властта и толкова се беше променил от времето на пехотинците, че на Бендисион Алварадо започна да й се струва, че е по-стар от нея, че я беше оставил назад във времето; улавяше го да пелтечи, да бърка пресмятанията за действителността, понякога му потичаха лиги и нея я обземаше някакво чувство за състрадание, не толкова майчинско, колкото синовно, когато го виждаше да влиза в къщата, натоварен с пакети, и отчаяно се мъчеше да ги отвори всичките наведнъж, късаше канапа със зъби, ноктите му се чупеха от възлите, докато тя успееше да намери ножиците в кошницата за шев, изваждаше всичко с покрити с талаш ръце, давеше се в томлението на мечтателния си полет; гледай какви хубави работи, майко, казваше той — една жива сирена в аквариум, ангел в естествени размери с пружина, която се навиваше и той политаше из стаите и известяваше часа с камбанка, гигантска раковина, в чиято вътрешност не се чуваха вълните и ветровете на моретата, а музиката на националния химн, ама че дяволски играчки, майко, виждаш ли колко е хубаво да не си беден, казваше той, но тя не насърчаваше ентусиазма му, а гризеше четките, с които боядисваше птиците, та синът й да не забележи как сърцето й се пръска от мъка при спомена за едно минало, което никой не познаваше по-добре от нея, спомняше си колко му беше коствало оставането в креслото, което заемаше сега, и съвсем не ставаше въпрос за близките години, господине, не за тези лесни времена, в които властта беше нещо материално, досегаемо, единствено като стъклено топче в шепата му, както обичаше да се изразява той, а тогава, когато беше бягаща сардела, която плуваше без бог и без закон в един дворец като Аврамов дом, преследвана от алчната сган на последните вождове от федералната война, които ми бяха помогнали да сваля Лаутаро Муньос — генерал и поет, именит тиранин, бог да го прости, с неговите требници на Светоний на латински език и четирийсет и двата му коня със синя кръв; но като отплата за работата, която бяха свършили с оръжието си, те бяха заграбили стопанствата и добитъка на изгонените бивши господари и разделиха страната на автономни провинции, използувайки необоримия аргумент, че това значи федерализъм, господин генерал, нали за това сме проливали кръвта си; и станаха абсолютни царе на своите земи, със собствени закони, национални празници, парични знаци, подписани от самите тях, носеха парадни униформи и саби, украсени със скъпоценни камъни, и долмани със златни ширити, триъгълни шапки с паунови пера, копирани от античните доспехи на вицекралете, господствували в страната преди него, и бяха недодялани и сантиментални. Господине, намъкваха се в президентския дворец през главната порта и без разрешение, защото родината принадлежи на всички, господин генерал, нали за това сме си жертвували живота, разполагаха се в балната зала със своите многодетни хареми и добитъка от чифлиците, който събираха по пътя си като данък за мира, за да не им липсва никога храна, водеха си и лична охрана от наемници варвари, които вместо с ботуши ходеха с навуща и едва се изразяваха на християнски език, но затуй пък бяха сръчни в измамата със зарове и жестоко и ловко си служеха с бойното оръжие; тъй че домът на властта беше заприличал на цигански катун, господине, и имаше тежък дъх като прииждаща река, офицерите от генералния щаб бяха отмъкнали републиканските мебели в чифлиците си, проиграваха на домино правителствените привилегии, безучастни към молбите на майка му Бендисион Алварадо, която не можеше да си почине нито миг, стараейки се да измете насъбралата се от този панаир смет, мъчейки се да въдвори поне малко ред в корабокрушението, и тя единствена се беше опитала да окаже съпротива на неоправданото обезценяване на либералния подвиг, само тя се опита да ги измете с метлата, когато видя, че дворецът е развратен от онези негодници, които водеха разгулен живот и си оспорваха министерските кресла в играта на картите, видя ги да правят разни содомски работи зад пианото, видя ги да се изхождат в алабастровите амфори, въпреки че тя ги беше предупредила, боже мой, че това не са цукала, а амфори, извадени от морето при остров Пантелария, но те настояваха, че са богаташки гърнета, и нямаше човешка сила, способна да ги разубеди, нито божествена сила, способна да попречи на генерал Адриано Гусман да присъствува на дипломатическия прием по случай десетгодишнината от възкачването ми на власт, макар че никой не можеше да си представи какво ни очаква, когато той влезе в балната зала, облечен в строга униформа от бял лен, специално избрана за случая, появи се без оръжие, както ми беше дал честната си офицерска дума, със свитата си от френски бегълци, облечени цивилно и натоварени с антурии от Кайена, които генерал Гусман раздаде една по една �