Сияйни слова

Шалан зина при вида на внезапно избухналите цветове.

Разкъсваха пейзажа като мълния от ясно небе. Шалан остави сферите — Тин я караше да се учи как да ги крие в дланта си — и се изправи във фургона. Улови със свободната ръка облегалката на седалката си. Да, нямаше грешка. Ослепително червено и жълто сред монотонното кафяво и зелено.

— Тин, какво е това?

Тин се беше изтегнала, провесила крака навън. Макар да се предполагаше, че тя управлява фургона, върху очите ѝ лежеше бяла широкопола шапка. Самата Шалан се пазеше от слънцето с шапката на Блут, която успя да изрови от вещите му.

Тин се обърна настрани и вдигна шапката.

— Ъ?

— Ето там! Цветът.

Тин попогледна.

— Нищо не виждам.

Как така не виждаше този ярък цвят, толкова жив в сравнение с осеяните със скални пъпки, тръстики и туфи трева хълмове? Шалан взе далекогледа на Тин и го вдигна да проучи по-подробно.

— Растения. Там има една надвиснала скала, която ги пази откъм изток.

— О, и това ли е всичко? — Тин отново се облегна и затвори очи. — Рекох си, че може да е шатра от някой керван или нещо такова.

— Тин, растения са.

— Е, и?

— Различна флора в иначе еднообразна екосистема! — възкликна Шалан. — Отиваме! Ще кажа на Макоб да обърне кервана натам.

— Странна си, малката — рече Тин, когато Шалан се провикна към останалите фургони да спрат.

Макоб неохотно се съгласи с отклонението, но — за щастие — прие нареждането ѝ. Керванът беше на по-малко от ден път от Пустите равнини. Не се претоварваха. Шалан с труд сдържаше възбудата си. В Мразовитата земя почти всичко бе еднообразно; да има нещо ново за рисуване я вълнуваше неимоверно.

Приближиха скалата, която се издигаше под съвършено прав ъгъл и образуваше ветролом. По-едрите подобни образувания се наричаха лаит. Закътани долини, където можеше да процъфти цял град. Е, това тук съвсем не беше толкова голямо, ала живите организми го бяха намерили. Тук растеше горичка ниски, бели като кост дървета с ярки червени листа. Самата скална стена бе покрита с разни видове ластари, земята гъмжеше от скални пъпки от вида, който оставаше отворен, дори когато не валеше дъжд. От тях надвисваха тежки цветове и прилични на език пипала, които се гънеха като червеи в търсене на вода.

Малко езерце отразяваше синьото небе и подхранваше скалните пъпки и дърветата. В сянката на листака вирееше наситено зелен мъх. Тази красота приличаше на рубинени и изумрудени нишки в сив камък.

Щом фургонът спря, Шалан тутакси скочи. Подплаши нещо в гъсталака — няколко много дребни диви брадвохрътки избягаха. Не беше сигурна за породата, даже не беше сигурна брадвохрътки ли са — толкова бързо се движеха.

Е, това навярно значи, че не бива да се тревожа за нещо по-едро, прецени Шалан, когато навлезе в лаита. Едър хищник като белогръба щеше да пропъди всички по-дребни твари.

Шалан вървеше напред с усмивка. Беше почти като в градина, макар растенията да бяха видимо диви. Бързо прибираха цветовете, пипалата и листата си и оголваха земята около Шалан. Тя потисна кихавицата и продължи напред, докато стигна едно тъмнозелено езеро.

Тук постла одеяло върху камък, разположи се и почна да рисува. Останалите пътници от кервана тръгнаха на оглед из лаита или се покатериха върху каменната стена.