Сияйни слова

Торол Садеас затвори очи, опря Заклеващия на рамото си и вдъхна сладкия землист мирис на паршендската кръв. Вълнението от битката бушуваше в него, благословена и красива мощ.

Кръвта тътнеше в ушите му и той едва чуваше крясъците и виковете от болка на бойното поле. В този миг беше потънал в приятния блясък на Вълнението, в замайващия възторг, че времето му минава в последното нещо, което му носеше истинска радост: да се бори за живота си и да отнема живота на врагове, по-долни от него.

Вълнението отзвуча. Както винаги — след края на самото сражение. Услаждаше му се все по-малко напоследък, навярно защото знаеше, че нападенията над паршендите са безсмислени. Войната не го напрягаше вече, не го доближаваше до крайната му цел — завоеванието. Изтребването на покритите с крем диваци в тази забравена от Вестителите пустош наистина не му носеше удовлетворение.

Въздъхна, свали Меча и отвори очи. Амарам се зададе през бойното поле, прекрачвайки труповете на хора и паршенди. Бронята му беше окървавена чак до лактите, а в облечената си в ръкавица ръка носеше скъпоценното ядро. Изрита тялото на някакъв паршенд и застана до Садеас. Почетната му гвардия се развърна и се строи заедно с тази на Върховния принц. Садеас отдели малко време да се поядосва на техните ефикасни движения, особено в сравнение с неговите хора.

Амарам свали шлема си и взе да подхвърля скъпоценното ядро.

— Даваш ли си сметка, че днешният ти маньовър се провали?

— Да се е провалил? — възкликна Садеас и вдигна наличника си. Недалеч войниците му изтребваха петдесетина паршенди, които не бяха смогнали да се измъкнат от платото със събратята си. — Според мен мина доста добре.

Амарам посочи. Върху платата на запад, откъм лагерите, се беше появило някакво петно. Знамената показваха, че това са хората на Хатам и Роион — двамата Върховни принцове, от които се очакваше да излязат на това плато. Пристигаха заедно — използваха мостове като на Далинар, бавни, лесни за изпреварване. Едно от предимствата на предпочитаните от Садеас мостови отряди беше, че изискват съвсем малко обучение. Ако Далинар целеше да го забави с онова изпълнение да замени Заклеващия срещу мостовите, оказа се глупак.

— Трябваше да стигнем там — продължи Амарам, — да вземем скъпоценното ядро и да се върнем, преди другите да дойдат. Тогава можеше да твърдиш, че не си забелязал, че не е твой ред днес. А появата на другите две армии те лишава от възможността да отричаш.

— Погрешно ме разбираш — отговори Садеас. — Ти си въобразяваш, че още ме е грижа за това. — Последните паршенди умираха с гневни викове и това изпълваше Садеас с гордост. Останалите разправяха, че паршендите никога не се предават, ала някога — много отдавна, когато за пръв път дойде на Пустите равнини — той видя една паршендска армия да опита да се предаде. Бяха свалили оръжията си. Лично ги изтреби с Чук и Броня, пред погледите на другарите им, които се намираха на съседното плато.

След това нито един паршенд не отказваше на Садеас и войската му правото да завършат сражението както се полага. Садеас даде знак на авангарда да се строи и да го придружи до лагера, докато останалите войници си ближеха раните. Амарам тръгна с него. Прекосиха един мост и подминаха ленивите мостови, които се излежаваха и спяха, докато по-добри от тях мъже умираха.

— Задължен съм да се присъединя към тебе на бойното поле, твое височество — занарежда Амарам, — обаче искам да знаеш, че не одобрявам нашите действия тук. Би трябвало да се постараем и да преодолеем различията си с Далинар и краля, а не да се мъчим да ги ядосваме повече.

Садеас изсумтя.

— Спести ми благородните приказки. Може и да ти вършат работа пред други хора, обаче аз знам какъв безмилостен мръсник си ти всъщност.

Амарам вирна брадичка и впери поглед напред. Когато отидоха при конете си, той положи длан на рамото на Садеас.

— Торол, в света има толкова повече неща от вашите дребнави разпри. Прав си за мен, разбира се. Приеми признанието ми наред с убеждението, че с теб мога да съм откровен. Алеткар трябва да бъде силен за онова, което предстои.