Сияйни слова
- Автор: Сандерсон Брендон
- Серия: Летописите на Светлината на Бурята #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Артлайн Студиос“ ЕООД
- ISBN: 978-619-193-003-6
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сияйни слова». Краткое содержание книги:
Но такова е естеството на магията. В раните на една разбита душа може да се настани нещо друго. Повеляването на Стихиите, силите на самото сътворение. Те могат да изцерят душата, ала могат и да я ранят по-дълбоко.
Бягащият по вятъра блуждае из опустошената земя и се крепи на границата между отмъщението и честта. Тъкачката на Светлината, бавно поглъщана от своето минало, търси лъжата, в която да се превърне. Обвързващият, роден от кръв и смърт, се бори да изгради наново разрушеното. Откривателката, свързваща съдбите на два народа, е принудена да избере между бавната смърт и страшното предателство на всичко, в което вярва.
Отдавна е време те да се събудят — надвиснала е Вечната Буря.
И Убиецът е тук.
Дългоочакваното продължение на най-добре продаваната според класациите на Ню Йорк Таймс книга Пътят на кралете
Садеас стъпи на камъка за качване на седлото, донесен от един коняр. Възсядането от Броненосец можеше да е опасно за животното, ако не е правилно. Пък и веднъж стремето му се скъса, когато стъпи в него да се качи на седлото, та се озова по задник на земята.
— Алеткар наистина трябва да бъде силен — отговори Садеас. — И аз ще го направя такъв с юмрук и с кърваво управление.
Той протегна облечената си с ръкавица длан.
Амарам неохотно постави ядрото в нея и Садеас го грабна, взел юздите на коня с другата ръка.
— Не се ли тревожиш от време на време? — попита Амарам. — За това, което правиш? За това, което ние трябва да правим? — И той кимна по посока на военните лекари, които пренасяха ранените през мостовете.
— Да се тревожа? Че защо? Давам на тези клетници възможността да умрат в бой за нещо достойно.
— Забелязвам, че напоследък често говориш така. Преди никога не го правеше.
— Научил съм се да приемам света такъв, какъвто е, Амарам — отговори Садеас и обърна коня. — Малко хора са готови да го правят. Препъват се, надяват се, мечтаят, преструват се. Това не променя нищо в живота. Трябва да гледаш света право в очите, в цялата му мрачна жестокост. Трябва да признаваш неговите грехове. Да живееш с тях. Само така можеш да постигнеш нещо смислено.
Садеас смушка коня си и за миг остави Амарам назад.
Той щеше да остане верен. Садеас и Амарам имаха споразумение. Дори и това, че Амарам вече бе Броненосец, нямаше да го промени.
Когато Садеас и авангардът на неговата армия приближиха войската на Хатам, Садеас забеляза как от близкото плато ги наблюдават група паршенди. Паршендските съгледвачи напоследък ставаха доста дръзки. Прати отряд стрелци да ги прогонят, после се насочи към един великолепен Броненосец в челото на хатамовата армия: самият Върховен принц на гърба на ришадийски кон. Проклятие. Тези животни превъзхождаха всяка друга порода коне. Как да се снабди с такъв?
— Садеас? — провикна се Хатам. — Какво си направил тук?
Садеас поразмисли за миг, после замахна и хвърли скъпоценното ядро през платото. То удари скалата до Хатам и се затъркаля, излъчвайки бледо сияние.
— Скучно ми беше — викна той в отговор. — И реших да ти спестя малко грижи.
И без да обръща внимание на следващите въпроси, Садеас продължи по пътя си. Днес Адолин Колин имаше дуел и той реши да не го изпуска — просто в случай, че момчето отново се изложи.
Няколко часа по-късно Садеас се настани на мястото си на арената. Седеше и дърпаше широката си вратовръзка. Непоносима вещ — модерна, но непоносима. Никога не би признал, дори пред Иалаи, че тайно иска да носи проста униформа като Далинар.
Разбира се, не би могъл да го направи. Не само защото би изглеждало, че се кланя на Кодекса и на кралската власт, а и защото в тези времена военната униформа не беше подобаващата униформа. Битките, които водеха за Алеткар сега, не бяха битки с щит и меч.
Важно беше човек да е подходящо облечен, когато играе роля. Военните униформи на Далинар доказваха, че той е загубен, че не разбира играта.
Садеас се облегна и зачака. Арената се изпълни с шепот като паница с вода. Публиката беше многобройна. Изпълнението на Адолин последния път привлече внимание, а всяка новост беше интересна за придворните. Около мястото на Садеас имаше свободно пространство, което му позволяваше уединение, макар самото място да беше просто стол върху каменните пейки.
Ненавиждаше усещането на тялото си без Броня. А още повече ненавиждаше как изглежда. Навремето щом минеше, хората извръщаха глави да го гледат. Силата му изпълваше всичко; всеки се мъчеше да му подражава и мнозина жадуваха при вида му. Жадуваха за властта му, за личността му.
Вече губеше това. О, все още беше могъщ — дори по-могъщ от преди. Но хорските погледи бяха други. И всеки опит да отвърне на загубата на младостта го правеше да изглежда капризен.
Садеас умираше, стъпка по стъпка. Вярно, като всички хора. Ала той усещаше надвисналата смърт. Надяваше се да дойде след десетилетия, ала сянката ѝ беше дълга, много дълга. Пътят към безсмъртието минаваше единствено през завоеванието.
Шумоленето на коприна извести появата на Иалаи. Тя се плъзна на мястото до неговото. Садеас разсеяно се пресегна и я почеса по кръста, както тя обичаше. Името ѝ беше симетрично, дребна проява на богохулство от страна на родителите ѝ — на някои хора им се нравеше да загатват за святост у децата си. Садеас харесваше такива хора. И наистина, името беше първото нещо, което привлече интереса му към нея.