Атлас изправи рамене (Втора част: Дали-или)
- Автор: Ранд Айн
- Серия: Атлас изправи рамене #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петьо Ангелов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Атлас изправи рамене (Втора част: Дали-или)». Краткое содержание книги:
— Прави точно както ти е казал господин Мичъм. Не трябва да мислиш — и излезе от стаята.
Отговорността, която Джеймс Тагарт и Клифтън Лоуси бяха избегнали, сега лежеше на раменете на треперещо, ужасено момче. То се поколеба, после събра кураж с мисълта, че не бива да подлага на съмнение добронамереността и компетентността на началниците в компанията. Не знаеше, че възгледите му за железопътна компания и нейните ръководители е от преди век. Със съзнателната прецизност на железничар, в момента, в който стрелката на часовника отброи половин час, той написа името си на заповедта, която нареждаше „Комет“ да тръгне с локомотив №306 и я предаде на гара Уинстън.
Началникът на гарата в Уинстън потръпна, когато видя заповедта, но той не беше човек, който да не се подчини на властта. Каза си, че може би тунелът не е толкова опасен, колкото си е мислел. Каза си, че най-добрият подход в наши дни е да не се мисли.
Когато предаде копията от заповедта на кондуктора и на механика на „Комет“, кондукторът се огледа бавно из стаята, от лице на лице, сгъна листа, сложи го в джоба си и излезе, без да каже и дума. Механикът стоеше и гледаше листа за миг, после го хвърли и каза:
— Няма да го направя. И ако се е стигнало до там тази компания да издава подобни заповеди, аз няма да работя за нея. Бройте ме за напуснал.
— Но ти не можеш да напускаш! — извика началникът на гарата. — Ще те арестуват!
— Ако ме намерят — каза механикът и излезе от гарата в безбрежния мрак на планинската нощ. Механикът от Силвър Спрингс, който беше докарал №306, седеше в един ъгъл на стаята. Той се разсмя и каза:
— Бъзльо.
Началникът на гарата се обърна към него.
— Ще го направиш ли ти, Джо? Ще поемеш ли „Комет“?
Джо Скот беше пиян. Едно време на железничар, явил се на работа и с най-малки признаци, че е пил, щеше да се гледа като на доктор, дошъл на работа с белези от дребна шарка по лицето си. Но Джо Скот беше привилегирован. Преди три месеца го бяха уволнили за нарушаване на правилата за безопасност, което беше довело до сериозна катастрофа, преди две седмици го бяха върнали на работа по заповед на Комисията по унификация. Беше приятел на Фред Кинън, защитаваше интересите на Кинън в профсъюза — не срещу работодателите, а срещу членовете.
— Естествено — каза Джо Скот. — Ще поема „Комет“. Ще го прекарам, ако се движа достатъчно бързо.
Огнярят на №306 беше останал в кабината на локомотива. Погледна притеснено нагоре, когато дойдоха да прикачат локомотива в предния край на „Комет“, гледаше червените и зелените светлини на тунела, които висяха на двайсет мили разстояние, сред завои. Но той беше кротък, сговорчив човек — добър огняр, без надежда някога да се издигне до механик, яките му мускули бяха единственият му актив. Беше сигурен, че началниците му знаят какво правят, така че не рискува да задава никакви въпроси.
Кондукторът стоеше до задния край на „Комет“. Погледна светлините на тунела, а после — дългата верига от прозорците на влака. Само няколко бяха осветени, от повечето струеше единствено слабият син отблясък на нощните лампи, промъкнал се изпод спуснатите завеси. Мислеше си, че трябва да вдигне пътниците и да ги предупреди. Имаше време, когато поставяше сигурността на пътниците над собствената си, не заради любов към другите, а защото тази отговорност беше част от работата му, която приемаше и се гордееше, че върши. Сега чувстваше презрително безразличие и не изпитваше никакво желание да ги спасява. Те бяха поискали и приели директива 10–289, продължаваха да живеят и всекидневно да извръщат глава, за да избегнат присъдите, които Комисията по унификация издаваше върху беззащитни жертви — защо сега той да не се отвърне от тях? Ако спасеше живота им, нито един нямаше да излезе и да го защити, когато Комисията по унификация го осъдеше за неподчинение на заповед, за раздухване на паника, за забавянето на господин Чалмърс. Нямаше желание да става мъченик, за да позволи на хората да продължат да се отдават на своето собствено безотговорно зло.
Когато дойде моментът, той вдигна фенера си и даде знак на механика да тръгва.
— Видя ли? — каза триумфално Кип Чалмърс на Лестър Тък, когато колелата под краката им подскочиха напред. — Страхът е единственият практичен начин да се справяш с хората.
Кондукторът влезе в коридора на последния вагон. Никой не го видя, когато слезе по стълбите от другата страна, измъкна се от влака и изчезна в тъмнината на планините.
Един стрелочник стоеше в готовност да премести стрелката, която щеше да изпрати „Комет“ от страничния на главния коловоз. Погледна влака, докато се приближаваше бавно към него. Беше само светещ бял глобус с лъч, изстрелян високо над главата му, и гръм, който премина по релсите под краката му. Знаеше, че стрелката не бива да се мести. Помисли си за онази нощ преди десет години, когато беше рискувал живота си в наводнение, за да спаси влака от отнасяне. Но той знаеше, че времената са се променили. В момента, в който премести стрелката и видя фарът да извива настрани, знаеше, че ще мрази работата си до края на живота си.