Обладателят — този, който взема
- Автор: Катцу Алма
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Кодинова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Обладателят — този, който взема». Краткое содержание книги:
Д-р Люк Финдли е на нощно дежурство в болницата в малък северен град на щата Мейн. Полицията води при него арестуваната Лани, която не изглежда местна. Тя е обвинена в зловещо престъпление — че е убила мъж и оставила трупа му в гората. Лани разказва на лекаря, че мъртвият в гората е живял в града преди двеста години. След това е осъден на нещастен вечен живот.
49.
Нямаше повече разходки по следите на спомените: никакви посещения в гробищата, търсене на стари пътеки в гората, които някога познавахме като петте си пръста, но сега едва различавахме. Разхождахме се покрай Олагаш, гледахме притичващите наоколо лосове и елени и се радвахме на силното слънце на Мейн, което хвърляше искри в течащата вода, но не се връщахме към старите случки, за които ни напомняха тези места. Останалото време прекарахме кротко само двамата.
Дните, в които бяхме заедно, бяха като алкохол, на който не можех да се наситя, и се замислих дали да не останем тук, откъдето бяхме тръгнали. Може би Джонатан ще е доволен да се засели на познато място. Не се налагаше да живеем в Сейнт Андрю. Градът толкова се бе променил, че сигурно щеше да ни е неприятно да останем в него. Можехме да намерим място в гората и да си построим усамотена къща, където да сме далеч от всичко и всички. Без вестници и часовници, без неспиращото време да ни потупва непрекъснато по рамото, да отеква в ушите ни. Да спрем да бягаме от миналото на всеки петдесет или шейсет години, да се прераждаме в други личности на други места, а просто да се преструваме, че сме други хора, като току-що родени, но вътрешно да си останем такива, каквито сме били, тези личности, от които не можехме да избягаме.
Една вечер излязохме на верандата зад порутеното бунгало, увити в палтата си. Седнахме на два шезлонга, пихме вино и гледахме луната. Джонатан насочи разговора ни към миналото и аз се почувствах неспокойна. Той се чудеше дали Еванджелин е живяла труден и нещастен живот, след като е изчезнал, и дали той не е причината за ранната смърт на майка си. Повтарях му, че съжалявам, но той не искаше и да чуе, клатеше глава и казваше, че той е виновен за всичко, той се е държал ужасно с мен, възползвал се е от очевидната ми любов към него. Тогава аз на свой ред поклатих глава и поставих длан на рамото му.
— Но аз те желаех толкова много — казах. — Така че вината не е изцяло твоя.
— Да отидем пак там предложи той. — На онова място в гората, където обикновено се срещахме, под младите брезички. Често се сещам за тях. Това е най-красивото място на земята. Мислиш ли, че дърветата са още там? Никак няма да ми е приятно, ако някой ги е отсякъл.
Замаяни и затоплени от виното, ние се качихме на джипа, а преди това взех одеяло и фенерче от бунгалото. Притисках отворената бутилка към гърдите си, докато Джонатан маневрираше с колата през гората. Трябваше да оставим автомобила край пътя и да изминем последния километър пеша. Брезичките бяха израснали, но не много. Най-високите им клони се докосваха и образуваха свод, който хвърляше сянка върху всичко, което се опитваше да ги настигне. Спомних си тази полянка, където се виждахме като деца, където се смеехме и си разказвахме истории от самотните си дни. Но времето бе заличило уникалната й красота. Тя вече не беше благословена и изящна, просто място като всяко друго.
Разперих одеялото на земята и легнахме по гръб на него. Опитвахме се да пробием с погледи свода от листа над нас и да видим нощното небе, но само на няколко места звездите успяваха да пробият. Опитвахме се да си представим, че това е същото място, където се срещахме, но и двамата знаехме, че може да е било на пет стъпки на запад или на сто метра вляво; накратко, просто най-обикновена полянка в гората, на която можехме да лежим по гръб и да се опитваме да надничаме между клоните на дърветата към звездите.
Като се замислих за детството си, спомних си за товара, който носех през цялото време със себе си. Бе настъпил мигът да кажа на Джонатан истината за София. Старите тайни обаче имат страшна сила и аз се ужасявах от реакцията му. Срещата ни можеше да приключи още тази вечер; той можеше завинаги да ме изхвърли от живота си. Този страх за малко да ме накара отново да премълча, но повече не издържах. Трябваше да говоря.
— Джонатан, трябва да ти кажа нещо. Става въпрос за София.
— Мм? — размърда се той до мен.
— Моя беше вината, че тя се самоуби. Моя. Излъгах те, когато ме попита дали съм ходила при нея. Аз я заплаших. Казах й, че ще бъде съсипана, ако роди детето. Че ги никога няма да се ожениш за нея и че си приключил връзката ви.