Обладателят — този, който взема
- Автор: Катцу Алма
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Кодинова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Обладателят — този, който взема». Краткое содержание книги:
Д-р Люк Финдли е на нощно дежурство в болницата в малък северен град на щата Мейн. Полицията води при него арестуваната Лани, която не изглежда местна. Тя е обвинена в зловещо престъпление — че е убила мъж и оставила трупа му в гората. Лани разказва на лекаря, че мъртвият в гората е живял в града преди двеста години. След това е осъден на нещастен вечен живот.
Поръчахме храна, каквато никой от нас двамата не бе виждал отдавна, откакто живеехме в чужбина: пържени филета от сом, пилешко с кнедли — жива екзотика. Пихме бира от бутилка, но не говорихме много, защото ни се струваше, че останалите клиенти ни наблюдават. Сервитьорката имаше коса като метални стружки и торбички под очите. Погледна изпитателно към наполовина изядената от нас храна и ни попита дали ще искаме десерт.
— Паят е добър — добави с непроницаема физиономия, сякаш отбелязва нещо съвсем тривиално.
— Разочарова ли те посещението на родната къща? — попитах аз, след като сервитьорката ни донесе още две бири. Джонатан поклати глава.
— Очаквах го. И въпреки това не бях подготвен.
— Толкова е различно, но в някои отношения нищо не се с променило. Чувствам се объркана. Ако ти не беше с мен, щях да си тръгна.
Излязохме от закусвалнята и тръгнахме надолу по улицата. Всичко беше затворено, освен един малък бар, „Синята луна“ — така пишеше на нелепия неонов знак, съвсем предвидимо оформен като полумесец. Звучеше романтично, но през витрината видях, че е пълен само с мъже — шофьори на камиони и дървосекачи, които гледаха спорт по телевизията. Излязохме от търговската част на града и пред нас се изпречи гробището. Луната светеше достатъчно силно, за да се помотаем между надгробните плочи.
Теренът беше буренясал и неподдържан. Диви храсти и коприва растяха край каменната стена, обвиваха колоните от двете страни на входа и покриваха пътеките. Ледовете бяха изтръгнали част от паметниците от местата им; други бяха ерозирали с времето или изпочупени от вандали. Вървях бавно през гробовете, не изгарях от желание да се срещна с някогашните си съседи по този начин. Джонатан обикаляше от плоча на плоча, опитваше се да чете имената и датите и скубеше тревата, която му пречеше да го прави. Изглеждаше толкова тъжен и наранен, че едва се удържах да не го хвана за ръката и да не го отведа.
— Виж, това е гробът на Исая Гилбърт — извика Джонатан. — Умрял е през… 1842 година.
— Добре си е поживял. Имал е дълъг живот — отвърнах от мястото, на което бях застанала, замаяна от спомени.
Джонатан вече беше приклекнал край друга надгробна плоча. Огледа се.
— Чудя се дали всички, които познавахме, са тук.
— Няма как някои от тях да не са се преместили. Намери ли някого от моите роднини?
— Те не би ли трябвало да са в католическото гробище в другия край на града? — попита той и тръгна по пътеката, като продължаваше да чете надписите. — Може после да отидем и там, ако искаш.
— Не, благодаря. Не ми остана вече любопитство.
Знаех, че Джонатан е намерил някой важен за него, защото коленичи до голяма двойна надгробна плоча. Беше от груб камък и проядена от времето, обърната с гръб към мен, така че не можех да прочета надписа.
— На кого е? — попитах, докато отивах натам.
— На брат ми — прокара той ръка по гравираните букви. — Бенджамин.
— И на Еванджелин.
Докоснах другата страна на плочата. Еванджелин Сейнт Андрю, любяща съпруга. Майка на Рут.
— Значи са се оженили.
— Заради честта на семейството? — попитах аз и също погладих буквите с пръсти. — Май не е живяла дълго.
— А Бенджамин е погребан до нея, тоест не се е оженил повторно.
През следващия час намерихме повечето от роднините на Джонатан — майка му, дъщеря му Рут, последната от рода Сейнт Андрю, живяла в града. Сестрите му ги нямаше обаче, което го изпълни с надежда, че са се омъжили, напуснали са града, създали са щастливи семейства някъде другаде и са погребани до съпрузите си в по-ведра обстановка.
Заведох Джонатан обратно в бунгалото, за да избягаме от меланхолията на Сейнт Андрю. Бях донесла две бутилки превъзходно каберне чак от Франция. Отворихме едната и я оставихме да подиша на масата, а през това време легнахме един до друг на леглото. Притиснах Джонатан към себе си, докато се стопли, а след това го съблякох. Лежахме в старите меки бели памучни чаршафи, пиехме вино от водни чаши и си говорехме за детството, за братята и сестрите си, приятелите и градските идиоти; за мъртвите ни близки, които се бяха разложили в земята, докато ние оставахме необяснимо живи. Все още нямах сили да му кажа истината за София. Говорихме си за любими хора, докато Джонатан не се умълча и заспа. А пък тогава аз се разплаках за първи път от много години.