Обладателят — този, който взема
- Автор: Катцу Алма
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Кодинова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Обладателят — този, който взема». Краткое содержание книги:
Д-р Люк Финдли е на нощно дежурство в болницата в малък северен град на щата Мейн. Полицията води при него арестуваната Лани, която не изглежда местна. Тя е обвинена в зловещо престъпление — че е убила мъж и оставила трупа му в гората. Лани разказва на лекаря, че мъртвият в гората е живял в града преди двеста години. След това е осъден на нещастен вечен живот.
Винаги си бях мислила, че ще избухна в сълзи, когато правя това признание, ала не го направих. Зъбите ми загракаха. Той се обърна към мен, но не можех да видя изражението му в тъмното. Минаха няколко безкрайни секунди, преди да отговори:
— И чака толкова дълго, за да ми го кажеш?
— Моля те, моля те, прости ми…
— Всичко е наред. Наистина. Мислил съм за това през годините. Странно как виждаш нещата различно от мен. Тогава си мислех, че майка ми и баща ми никога няма да ми позволят да се оженя за София. Но какво биха могли да направят, за да ме спрат? Ако ги бях заплашил, че ще напусна семейството, за да съм със София и детето, те нямаше да се откажат от мен. Щяха да се предадат. Аз бях единствената им надежда да продължа семейния бизнес, да се грижа за Бенджамин и момичетата, след като те умрат. Но тогава просто не го разбирах. Не знаех какво да правя и се обърнах към теб. Не беше честно да го правя, вече знам. Но… никой не е виновен, че София се самоуби.
— И ти би се оженил за нея? — попитах аз.
— Не знам… може би заради детето.
— Обичаше ли я?
— Беше толкова отдавна, вече не помня какви бяха чувствата ми.
Може и да казваше истината, но не осъзнаваше, че този отговор ме побърква. Бях сигурна, че жените в живота му са подредени в някаква йерархия, и умирах да науча къде е моето място, коя беше над мен и коя под мен. Исках нашата сложна история да бъде опростена. След толкова години всичко трябваше да се подреди най-накрая. Джонатан не можеше да не знае какво е чувствал.
Седнах. Изобщо не се докосвахме и това ме изнерви. Имах нужда от допира му, за да се уверя, че не ме мрази. Дори да не ме винеше за смъртта на София, може би бе отвратен от другите ужасни неща, които съм вършила.
— Студено ли ти е? — помитах го аз.
— Малко. А на теб?
— Не. Но може ли да легна до теб?
Свалих си палтото и завих и двама ни с него. Парата от дъха ни се разпадаше във всички цветове на дъгата под нощното небе.
— Ръката ти е студена.
Вдигнах дланта му и започнах да я топля с дъх, после целунах всеки пръст. Сложих ръка на бузата му.
— И лицето ти е студено.
Той не протестира и носът ми се плъзна по наболата му брада, по красивия му прав нос и изящните му клепачи. Не ме спря и когато разтворих дрехите му и прокарах длан по гърди те към слабините му. След това се съблякох и се качих върху него, подплатата на палтото ми се триеше в голите ми задни части. Правихме любов на одеялото под звездите. Само че нещо се бе променило между нас. Сексуалният акт беше бавен и нежен, почти церемониален. Но как можех да не се оплаквам? Бурната страст от младини беше изчезнала и на нейно място се бе настанила обич, която ме натъжаваше. Беше като сбогуване.
Когато свършихме, останах да лежа върху него, а той въздъхна в ухото ми и придърпа панталоните си нагоре. Аз бръкнах в джоба на палтото си за цигарите. Издишах дима в студения въздух, топлината, която той остави в белите ми дробове, преди да ги напусне, ми се стори успокояваща. Продължих да дърпам от цигарата, докато Джонатан ме галеше по главата.
Зачудих се какво ли ще стане в края на пътуването ни. Джонатан така и не ми каза кога трябва да тръгнем. Билетите бяха с неуточнена дата на връщане, той не ми бе съобщил кога трябва да се върне в бежанския лагер. Не можехме да останем още много дълго; завръщането ни се оказа пълно разочарование (примесено понякога с копнеж да заживеем щастливо заедно). Всичко наоколо ни припомняше загубите. Само дърветата и прекрасното небе като че ли ни посрещнаха благосклонно.
Не можех да се отърва от гризящата съзнанието ми мисъл, че аз съм причина за меланхолията на Джонатан. Дали го бях разочаровала? Или още не ми беше простил? Не бяхме говорили защо ме беше напуснал, но си мислех, че знам причината: след като години наред ме бе наранявал, просто се бе уморил да ме разочарова.
Но не се беше върнал, за да остане завинаги с мен. Беше нещо друго. Просто не бях сигурна какво. Искаше да е с мен, това ми беше ясно, иначе нямаше да ме помоли да тръгна на това пътешествие с него. Ако все още ми беше ядосан, нямаше да ме намери, да ми прати имейл, да пие шампанско с мен, да ме целува, да ме остави да лежа до него в леглото. Но както винаги, се чувствах несигурна край него, любовта ми бе като камък, вързан за шията ми.
— Какво искаш да правим утре? — попитах аз привидно небрежно и угасих фаса в пръстта. Джонатан вирна брадичка към звездите и затвори очи. — Добре тогава — продължих аз, след като той не отговори, — колко дълго смяташ да останем? Не те притискам, ще остана колкото кажеш.