Обладателят — този, който взема
- Автор: Катцу Алма
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Кодинова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Обладателят — този, който взема». Краткое содержание книги:
Д-р Люк Финдли е на нощно дежурство в болницата в малък северен град на щата Мейн. Полицията води при него арестуваната Лани, която не изглежда местна. Тя е обвинена в зловещо престъпление — че е убила мъж и оставила трупа му в гората. Лани разказва на лекаря, че мъртвият в гората е живял в града преди двеста години. След това е осъден на нещастен вечен живот.
50.
Париж, днешно време
Тесният коридор на градската къща беше пълен с касети. Дървото бе прясно отрязано и настръхнало от трески. Чук, пирони и две ръкавици бяха поставени на масичката до купчината неотворена поща. Люк носеше мраморен бюст надолу по стълбището и лицето му бе зачервено от усилието. От стената го наблюдаваше единственото произведение на изкуството, което никога нямаше да напусне този дом — скицата на Джонатан, която Лани бе взела от дома на Адаир. Портретът беше преместен в коридора от първоначалното си място край леглото на Лани, макар Люк да нямаше нищо против да си стои и там. Ревнуваше от човека, нарисуван на него, колкото от златния залез над катедралата „Света Богородица“.
Лани излезе от кабинета със запечатан плик в ръка. В него имаше писмо с извинение, че е отнела произведението от законния му собственик, който и да бе той след толкова много години. Подобна бележка придружаваше всички предмети, изпратени досега. Тя беше пълна с разкаяние, но не твърде ясна, в нея нямаше факти, посочващи как, кога и от кого е бил присвоен предметът. Лани работи по нея дни наред, прочете на глас няколко версии на Люк, преди двамата да изберат окончателната. Пренасяха и опаковаха всичко с ръкавици, за да не оставят отпечатъци от пръсти. Тя бе уредила транспорта, анонимното дарение бе направено чрез парижки адвокат, който беше избрала специално заради лоялността му към клиентите и гъвкавото му отношение към буквата на закона. Нямаше притеснения, че доставките ще се свържат с нея, колкото и настоятелни да бъдат музеите и другите получатели.
Люк малко съжаляваше, че всичките тези чудеса си тръгваха толкова скоро след пристигането му. Щеше му се да има повече време да разгледа може би най-скъпата частна колекция на произведения на изкуството в света. Лани не бе преувеличила, когато му каза, че къщата й е като музей. Горните етажи бяха пълни със съкровища, нахвърляни безразборно. Щом вдигнеше едно, откриваше още десет. И то не само картини и скулптури. Имаше планини от книги, без съмнение много от тях бяха първи издания; ориенталски килими, изработени от толкова фина коприна, че минаваха през дамска гривна; японски кимона и турски бродирани кафтани; всякакви видове мечове и огнестрелни оръжия. Гръцки вази, руски самовари, съдове от нефрит, злато и камък. Няколко сандъка с коприна, кадифе и бижута. Имаше и големи изненади: като например бележка от лорд Байрон до Лани, която тя откри в една кутия за ветрило. Люк не можеше да разчете повечето думи, но видя, че между тях бе и „Джонатан“. Лани твърдеше, че не си спомня за какво е, но как бе могла да забрави, че има бележка от един от най-великите поети на света? Това беше къща на луд колекционер, който се опитваше да компенсира неизказана липса в живота си, роб на импулса да трупа около себе си красота. Тя щедро избра някои предмети за дъщерите на Люк. Те щяха да им стигнат, за да платят обучението си в добри колежи.
Люк откри, че освен колекцията от древни китайски порцелан, нищо друго не бе описано. Затова накара Лани да си води бележки за всеки заминаващ предмет: описание, предположение къде го е придобила, името на човека и мястото, където отиваше. Смяташе, че това щеше да я разсее поне за ден; да й даде възможност да си спомни далечни приключения.
Според Люк щеше да й се отрази добре да се откъсне от тревогите си. Да спре да мисли за Джонатан, или поне не непрекъснато. Улавяше я да плаче — в банята или в кухнята, докато чакаше да кипне водата за чая. Но сълзите бяха намалели напоследък и това, с което се занимаваха в момента — изпращането на произведенията на изкуството, я бе направило видимо по-щастлива. Казваше, че се чувства по-спокойна; че изкупва част от вината си. Даже веднъж заяви, че ако много се постарае, може дори да развали магията. Ще може да остарее с Люк, да напусне заедно с него тази земя. Да не бъде вече толкова самотна. Тези разговори за магическа намеса изнервяха Люк. Въпреки очевидните доказателства, той не вярваше в тях.
Лани пъхна бележката под бюста и Люк закова дървената касета. Куриерът пристигаше в два часа, за да отнесе доставките, а Люк бе опаковал само две статуетки. Беше се надявал да приключи поне с пет-шест. Трябваше да работи по-бързо. Когато остави чука, за да избърше челото си, забеляза купчината неотворена поща. Най-отгоре лежеше дебел плик от Америка и той, без да иска, прочете адреса. Беше от адвоката в Бостън, който се грижеше за къщата на Адаир — или по-скоро за неговата гробница. Люк прегледа останалите набързо: седем писма от същия адрес, най-старото бе отпреди година. Отвори уста да каже нещо на Лани, когато тя мина покрай него, преметнала чантата си на рамо и оглеждаща се за ключовете.