Обладателят — този, който взема
- Автор: Катцу Алма
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Кодинова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Обладателят — този, който взема». Краткое содержание книги:
Д-р Люк Финдли е на нощно дежурство в болницата в малък северен град на щата Мейн. Полицията води при него арестуваната Лани, която не изглежда местна. Тя е обвинена в зловещо престъпление — че е убила мъж и оставила трупа му в гората. Лани разказва на лекаря, че мъртвият в гората е живял в града преди двеста години. След това е осъден на нещастен вечен живот.
— Ами ти? — възползвах се от възможността да сменя темата, изтощена от този спомен. — Със сигурност не си бил сам през всичкото това време. Ожени ли се пак?
Джонатан сви устни, но не каза нищо.
— Не ми казвай, че си бил самотен през пялото време. Би било прекалено тъжно.
— Е, не бих казал, че съм бил самотен. Рядко си самотен, когато си лекар в онези села, всички имат огромна нужда от внимание и са щастливи, че си там… Все ме канеха на вечери, на празници. Бях част от живота им.
Очите му се затваряха за все по-дълго и лицето му се отпусна. Взех одеяло и го хвърлих върху него. Той отвори за кратко очи.
— Връщам се в Мейн. Искам да го видя пак. Затова те потърсих, Лани. Искам да дойдеш с мен. Ще го направиш ли?
Едва се сдържах да не се разплача.
— Разбира се, че ще дойда.
48.
Качихме се ма един от огромните еърбъси и отлетяхме за Америка. Самолетът току-що бе излетял от „Орли“ и Джонатан заспа. От Ню Йорк хванахме влак до Бангор, а след това наехме джип и продължихме на север. Не бях виждала тези земи от два века и колкото и да звучи странно, някои места почти не се бяха променили. Навсякъде другаде имаше асфалтови пътища, ферми, огромни полета с грижливо отглеждани растения, въртящи се пръскачки. Иззад предното стъкло на голямата кола ми беше лесно да се заблудя, че никога не съм идвала тук. Но после пътят се отклоняваше от полетата и влизаше в гората. Потъвахме в тъмния лес, обградени от редици огромни дървета, небето изчезваше зад зелените листа. Колата се спускаше и издигаше, следвайки релефа на земята и заобикаляше огромни камъни, покрити с лишеи и мъх. Това вече го помнех. Видях дърветата и се върнах двеста години назад, у мен нахлуха спомени от първия ми живот, истинския живот, който ми бе отнет. Сигурно и за Джонатан е било същото. Усетихме, че се приближаваме до дома си. Колко бързо изминахме пътя с автомобил! За последно бяхме пропътували това разстояние за седмици с каляска. Тогава Джонатан беше в шок от това, което бях сторила с него, и почти не ми говореше.
Когато приближихме града, останахме безмълвни. Всичко се бе променило. Дори не бяхме сигурни, че шосето, което влизаше в него, е съшият онзи тесен прашен път, който водеше към наскоро основания Сейнт Андрю преди двеста години. Къде бяха църквата и гробището? Дали щяхме да видим залата, в която се събирахме? Подкарах колата възможно най-бавно, за да се опитам да наложа града, който познавах, върху този, който виждах в момента.
Поне Сейнт Андрю не бе станал като повечето американски градове, в които всеки магазин, ресторант или хотел бяха част от мултинационална верига, какви то имаше навсякъде по света. Поне бе запазил някаква индивидуалност, макар да беше изгубил някогашното си предназначение. Вече не беше град на трудолюбиви стопани. Фермите бяха изчезнали и нямаше никакви признаци на дървосекаческа дейност на петнайсет километра от него. Бизнесът на удоволствията го бе превзел. По главната улица се виждаха фирми за екстремен туризъм. Спретнати бели мъже в груби дрехи придружаваха други мъже и жени на походи в гората или ги учеха да карат кану по Олагаш. Или пък ги вкарваха с високи ботуши в реката и хвърляха обратно рибата, която са уловили, след като получеха аплодисменти. На мястото на някогашните ферми и хамбари имаше занаятчийски работилници и хотели. Ковачницата на Тинки Талбът и универсалният магазин на Уотфорд. Накрая с почуда установихме, че залата, в която се срещаше паството, е разрушена и в центъра на града има железарски магазин, павилион за сладолед и поща. Поне гробището не беше пипано.
На новото поколение обитатели със сигурност всичко това се струваше много приятно и ако не знаех какъв е бил животът тук преди два века, не бих им се противопоставила. Но сега градът се изхранваше, като слугуваше на непознати, и изглеждаше унизен. Беше все едно да се завърнеш в родното си място и да откриеш, че домът, в който си израснал, е превърнат в публичен дом или по-лошо — в бакалия. Сейнт Андрю бе продал душата си за по-лесен живот, но коя бях аз да съдя?