Обладателят — този, който взема
- Автор: Катцу Алма
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Кодинова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Обладателят — този, който взема». Краткое содержание книги:
Д-р Люк Финдли е на нощно дежурство в болницата в малък северен град на щата Мейн. Полицията води при него арестуваната Лани, която не изглежда местна. Тя е обвинена в зловещо престъпление — че е убила мъж и оставила трупа му в гората. Лани разказва на лекаря, че мъртвият в гората е живял в града преди двеста години. След това е осъден на нещастен вечен живот.
Отседнахме в хотел извън града. „При Дънрати“ беше стар запуснат мотел, за който не се полагаха почти никакви грижи. Обслужваше ловци и риболовци, търсеше мъжкото одобрение, така че известна суровост се очакваше. Имаше пристройка към рецепцията с десетина стаи. Поискахме бунгало в най-отдалечения край, в гората. Служителят не каза нищо, само ни огледа дискретно за пушки или въдици и като не откри такива, се върна бавно и примирено към задълженията си. Попита ни дали сме женени, сякаш му пукаше, че мрачното бунгало ще бъде използвано за любовна квартира. Нямало никого другиго, освен нас, поне така ни каза той. Щяло да бъде много тихо. Ако сме имали нужда от нещо, той щял да бъде в къщата, и посочи в някаква неизвестна посока. Но иначе сме щели да бъдем оставени на спокойствие.
Беше потискащо. И четирите стени бяха покрити с евтина ламперия, а покривът бе от един пласт шперплат. В стаята имаше две легла с метални рамки от времето на Голямата депресия, малко по-големи от единични, но не колкото двойни. Вяха разделени с малка тоалетка, която служеше и за нощно шкафче и на нея бе поставена настолна лампа. Две кресла с протрита тапицерия бяха обърнати към трийсетгодишен телевизор. В единия край имаше малка кръгла маса с три прости дървени кухненски стола. През една арка се влизаше в малка удобна кухня, а през друга в леко мухлясала баня. Засмях се, когато Джонатан хвърли куфарите върху едното легло.
— Оставаме ли? — попитах невярващо. — Сигурно има по-хубави места. Може би в града…
Той не каза нищо, а застана пред плъзгащите се френски прозорци. Отвъд дървената веранда започваше гората. Над нас се издигаха огромни дървета с дебели дънери, които леко пукаха от вятъра. Отворихме прозорците и излязохме в гората, обгърна ни свеж въздух. Застанахме на скромната четвъртита веранда и се загледахме в безкрайния лес. Не знам колко време сме стояли така. Това бе домът, който познавахме. Той ни беше намерил.
— Оставаме — отвърна Джонатан.
Около пет следобед напуснахме бунгалото, нямахме търпение да разгледаме наоколо преди залез-слънце. Трудно се ориентирахме. Пътища, които очаквахме да ни отведат в една посока, завиваха в съвсем друга, тъй като теренът бе изцяло преустроен през годините. Сегашната пътна мрежа бе построена от съвременните дърводобивни компании, влизаше на мили в гората без очевидна причина и извеждаше на магистрала, а тя на свой ред водеше към мястото, където се вливаха реките Олагаш и Сейнт Джон. След два фалстарта намерихме път, който ми напомняше за коловоза, водещ към къщата на Джонатан. Той кимна мълчаливо и продължихме нататък. Минахме под тунел от високи дървета и излязохме на полянката, която някога се намираше пред дома на семейство Сейнт Андрю.
Пътят беше преместен, вече не минаваше през дерето край зимника и после към голямата къща, но аз познах релефа. Сега отдясно на къщата, която още стоеше на хълма, имаше черен път. Ускорихме колата, бяхме нетърпеливи да я видим отново. Но когато приближихме, аз вдигнах крак от педала. Къщата наистина още беше там, но само някой, живял в нея, бе в състояние да я разпознае.
Някогашната импозантна постройка сега бе изоставена и се рушеше. Беше като труп, зарязан на произвола на стихиите, скелет, в който все още се познаваше починалият. Покривът беше хлътнал, боята се лющеше, липсваха керемиди и тухли. Дори боровете отпред, които служеха за щит срещу вятъра, бяха паднали обрулени и изоставени като дърветата по гробищата.
— Запустяла е — каза Джонатан.
— Кой да помисли — обадих се аз, защото не знаех какво друго да кажа. — Е, Джонатан… поне си е още на мястото. Видя, че на мястото на моята родна къща сега има кръстовище. Светът върви напред, нали така?
Джонатан не реагира на опита ми да го разведря. Обърнахме колата и тръгнахме към града.
Влязохме в малък ресторант в центъра, за да вечеряме. Можеше да се нарече и ресторант, защото там продаваха храна, но не приличаше на заведенията, в които бях свикнала да ходя. Беше по-скоро закусвалня с десетина маси с пластмасови плотове, обградени от метални столове. Вместо покривки имаше мушами, а салфетките бяха хартиени. Менютата бяха ламинирани и със сигурност съдържанието им не бе променяно от двайсет години. С нас двамата с Джонатан клиентите бяха общо пет. Другите трима мъже носеха джинси, спортни блузи и някакъв вид спортни шапки. Всеки седеше сам на маса. Сервитьорката вероятно беше и готвачка. Изгледа ни критично, докато ни подаваше менютата, сякаш обмисляше дали да ни сервира или не. От радиоапарата се носеше кънтри музика.