Обладателят — този, който взема
- Автор: Катцу Алма
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Кодинова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Обладателят — този, който взема». Краткое содержание книги:
Д-р Люк Финдли е на нощно дежурство в болницата в малък северен град на щата Мейн. Полицията води при него арестуваната Лани, която не изглежда местна. Тя е обвинена в зловещо престъпление — че е убила мъж и оставила трупа му в гората. Лани разказва на лекаря, че мъртвият в гората е живял в града преди двеста години. След това е осъден на нещастен вечен живот.
Джонатан отново ми се усмихна.
— И тогава на помощ дойдоха технологиите. Знаеш за програмите за разпознаване на снимки в интернет, с които можеш да търсиш твои снимки или на някой познат по сайтовете? Е, опитах с една от рисунките в книгата и проработи. Не беше лесно, трябваше да съм упорит. Накрая открих едно съвпадение — мъничка снимка на авторката на монография за древните китайски чаени чаши, представи си… Никога не бих предположил, че си станала експерт по китайски порцелан. Както и да е, издателят ти ми каза как да се свържа с теб.
Китайските чаши, които ми даде работодателят ми в Шанхай, където бях отишла да работя, след като позирах за детската книжка. Ето как последното ми голямо приключение в Китай бе довело Джонатан обратно при мен.
В късния следобед отидохме в дома ми. Шампанското беше изпито, както и три четвърти от кабернето. Ядохме гъши дроб върху препечени филийки. По настояване на Джонатан го разведох из къщата, но след всяка следваща стая се чувствах все по-засрамена. Дори самата аз се учудих колко неща бях натрупала през годините. Сигурно с тях се опитвах да се предпазя от несигурното си бъдеще. Джонатан ми каза мили думи, похвали прозорливостта ми да събирам редки и красиви вещи за бъдещите поколения, но просто искаше да успокои чувството ми за вина. Един лекар не пътува по света с цял камион боклуци. Никъде не го чака склад със сувенири. Попаднах на кутия, която не бях виждала от две десетилетия. Беше пълна със скъпи бижута, подарявани ми от обожатели: пръстен с огромен рубин; брошка с рядък син диамант. Догади ми се, като видях това разточителство, и бутнах обратно кутията в старата библиотека, където бе мухлясвала досега.
Натъкнахме се и на по-лошо: вещи, които бях донесла от далечни страни през най-бурните си години. Джонатан със сигурност ги позна: красиви статуетки на Буда, ръчно тъкани килими в десетки цветове, церемониални доспехи. Съкровища, които бях придобила в замяна на пушки, под дулото на пистолет или в някои случаи — от мъртъвци. Заклех се, че ще се отърва от тях, и затворих вратите на стаите, в които се намираха. Ще изпратя всичко в музеи или обратно в страните, от които ги бях донесла. Как съм могла толкова дълго да ги държа в дома си, без дори да си спомня за тях?
Последната стая, в която влязохме, беше спалнята ми на последния етаж. В нея цареше тъга — вече не се използваше по предназначение. Леглото се намираше под редица от високи тесни прозорци. Пердетата и чаршафите бяха от бял памучен плат, кувертюрата — от светлосиня коприна. Върху френско писалище от XVIII век със струговани крака бе поставен компютърът. Пред него имаше стол в стил „Бидермайер“. Писалището бе заринато с книжа и боклуци, на стола бе метнат сив копринен халат. Приличаше на стая, в която от мебелите току-що са били свалени покривалата срещу прах, беше пълна с очакване.
Джонатан застана пред картината, която висеше срещу леглото. Името на художника отдавна беше забравено, но помнех деня, в който бе направена тази рисунка. Джонатан не искаше да позира за портрет, но Адаир бе настоял и той седна на един стол намръщен, но все така умопомрачително красив. Надяваше се така да развали картината, но тя беше станала дори още по-добра. И докато седяхме пред нея, и двамата се пренесохме почти два века назад.
— Сред всичките съкровища, които си натрупала в къщата… не мога да повярвам, че си запазила тази глупава рисунка — каза тихо Джонатан. Когато видя тъжното ми изражение, омекна и ме хвана за ръката. — Но разбира се, че ще я запазиш… Радвам се, че си го направила.
Погледнахме я за последен път и излязохме от стаята.
Когато се стъмни. Джонатан полегна на дивана във всекидневната, а аз седнах на пода и се подпрях на страничната облегалка.
Часове наред си разказвахме истории. Дори и някои от тези, от които се срамувах: как бях тръгнала да търся приключения с един побъркан, който бе заел мястото на Джонатан, след като той ме напусна. Казваше се Сава и беше един от нас, някогашен компаньон на Адаир, единствения, когото срещнах през всичките години. Сава имал нещастието да бъде открит от Адаир преди векове край Санкт Петербург в една буря. Не разказваше подробности как се е сближил с Адаир, но аз се досещах: беше избухлив и имаше остър и припрян език.
Не можеше да стои дълго на едно място, затова бродеше из континентите. Макар да бе роден сред сняг и лед, беше необяснимо привлечен от топлината и слънцето, което означаваше, че прекарвахме по-голямата част от времето си в Северна Африка и Централна Азия. Пътувахме с помади през пустини, прекарвахме оръжия през Хайберския проход. Учехме бедуините да стрелят с пушки, дори поживяхме малко при монголите (те бяха впечатлени от невероятните ездачески умения на Сава, които той показа, докато ги преследваше). Останахме заедно до края на XIX век. Но веднъж бяхме принудени да останем в един хотел в Кайро по-дълго заради пясъчна буря. Не сме се карали. Нямаше грозен повод, който да отключи омраза, трупана с години. Просто осъзнахме, че няма повече какво да си кажем. Вероятно е трябвало да се разделим десетилетия по-рано, но ни беше удобно да сме с някого, на кого то няма нужда нищо да обясняваш. През двайсетина години се чувахме — някое пиянско телефонно обаждане или картичка за празник, кой то не си честитяхме редовно, като стара разведена двойка.