Обладателят — този, който взема
- Автор: Катцу Алма
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Кодинова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Обладателят — този, който взема». Краткое содержание книги:
Д-р Люк Финдли е на нощно дежурство в болницата в малък северен град на щата Мейн. Полицията води при него арестуваната Лани, която не изглежда местна. Тя е обвинена в зловещо престъпление — че е убила мъж и оставила трупа му в гората. Лани разказва на лекаря, че мъртвият в гората е живял в града преди двеста години. След това е осъден на нещастен вечен живот.
Той леко ми се усмихна, но пак не отговори. Аз се изтърколих до него и подпрях главата си с ръка.
— Мислил ли си някога какво следва? Мислил ли си за нас?
Най-накрая той отвори очи и примигна към небето.
— Лани, помолих те да дойдеш с мен тук по определена причина. Ти не се ли досети?
Поклатих глава.
Джонатан се пресегна към бутилката вино, надигна се на лакът и отпи, след това ми я подаде. На дъното й беше останала един пръст течност.
— Знаеш ли защо ти предложих да се върнем тук?
Пак поклатих глава.
— Заради теб.
— Заради мен?
— Надявах се, че ще си щастлива да се върнем тук заедно, че така по някакъв начин ще изкупя вината си, задето те напуснах. Това пътуване не е заради мен, то ми се стори истински ад. И знаех, че ще е така. Как ми се иска да имаше някакъв начин да се реванширам на семейството си, на жена си и дъщеря си, които са си мислили, че съм ги зарязал. Бих дал всичко, за да мога да си върна всичко това.
Как можеше всичко да се сменя така бързо, да става толкова лошо? Сякаш между нас се спусна хладна невидима бариера.
— Вината не беше твоя — казах аз, сякаш не знаехме чия е. Не ми се пиеше повече вино и върнах бутилката на Джонатан. — Какъв е смисълът да го предъвкваме, Джонатан? Нищо не можем да направим, за да върнем времето назад. Миналото си е минало.
— Миналото си е минало — повтори той, преди да пресуши бутилката. Взря се в мрака, избягваше да ме погледне. — Толкова съм уморен от това, Лани. Повече не мога да продължавам това мъчение, тази безкрайна поредица от дни… Опитах всичко, за което се сетих, за да издържа.
— Моля те, Джонатан, пиян си. И уморен…
Бутилката падна на меката земя, когато той се наведе напред.
— Знам какво говоря. Затова те помолих да дойдеш с мен. Ти си единствената, която може да ми помогне.
Знаех накъде бие: животът има склонността да прави пълни кръгове и най-лошите му моменти със сигурност се връщат и те ухапват отзад. Бяхме водили този спор с месеци, а може би и години, преди Джонатан най-накрая да си тръгне. Той ме убеждаваше, умоляваше, заплашваше. Това беше истинската причина да си тръгне, а не защото се бе уморил да ме разочарова. Напусна ме, защото не му давах единственото, което искаше. Това негово желание висеше във въздуха между нас и само с неговото изпълнение той можеше да избяга от всичко, което искаше да забрави: зарязаните отговорности, мъртвото дете, предателството от човека, който го обичаше най-много. Нямаше друго средство.
— Не можеш да ме молиш за това. Разбрахме се, че е ужасно да го искаш от мен. Ти не можеш да ме оставиш сама в… това.
— Не мислиш ли, че заслужавам покой, Лани? Трябва да ми помогнеш.
— Не. Не мога.
— Искаш ли да чуеш, че ми го дължиш?
Заболя ме, защото никога преди не ми го беше казвал. Някак си бе успял да се въздържи да запрати тези думи в лицето ми, макар напълно да ги заслужавах. Дължиш ми го, защото ти ми причини това. Това е твоето проклятие.
— Как можа да го кажеш… — простенах аз, решена да му върна удара и да го накарам да се чувства толкова ужасно, колкото ме бе накарал да се почувствам аз — … след като ти си тръгна и ме остави да се чудя толкова много години?
— Но ти не си била сама. В известен смисъл пак бях с теб. Знаела си, че аз съм някъде там, по света.
Джонатан се изправи на крака, беше уморен, главата му се поклащаше при всяко вдишване.
— Някои неща се промениха за мен. И аз трябва да ти кажа нещо. Не искам да го правя, Лани. Не искам да те наранявам, но ти трябва да разбереш защо те моля отново. Защо е толкова важно за мен сега.
Пое дълбоко дъх.
— Влюбих се.
Помълча, очакваше да реагирам зле на новината за най-хубавото нещо в живота му. Отворих уста, за да го поздравя, разбира се, но от нея не излезе нито дума.
— Една жена от Чехия, медицинска сестра. Срещнахме се в лагерите. Тя работеше за друга благотворителна организация. Един ден от централата й я повикаха в Найроби на среща. Научих от новините, че е загинала в катастрофа в града, дойде ми като гръм от ясно небе. Откараха ме с хеликоптер да взема трупа й. Бяхме заедно само няколко години. Не можех да повярвам колко е несправедливо. Чаках толкова дълго да намеря жената, която ми е отредена, а толкова малко време успяхме да прекараме заедно.