Обладателят — този, който взема
- Автор: Катцу Алма
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Кодинова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Обладателят — този, който взема». Краткое содержание книги:
Д-р Люк Финдли е на нощно дежурство в болницата в малък северен град на щата Мейн. Полицията води при него арестуваната Лани, която не изглежда местна. Тя е обвинена в зловещо престъпление — че е убила мъж и оставила трупа му в гората. Лани разказва на лекаря, че мъртвият в гората е живял в града преди двеста години. След това е осъден на нещастен вечен живот.
Говореше тихо, без да показва мъката си, за да ме пощади. Въпреки това, докато го слушах, вътре в мен всичко се бе свило на кълбо.
— Сега разбираш ли? Повече не мога да продължавам да живея.
Поклатих глава, решена да бъда твърда докрай пред лицето на болката му.
— Не искам да те нараня — каза той. — И знам, че разбираш какво преживявам. Искаш ли да ги разкажа колко прекрасна беше тя? Как бях безсилен пред любовта си към нея? Как ми е невъзможно да живея без нея?
— Това се случва непрекъснато — успях да кажа аз. — Времето минава, забравя се. Става по-леко.
— Недей. Не на мен тия. Аз знам какво изпитвам. Както и ти.
Може би в този миг малко ме мразеше.
— Не мога повече. Не съм способен да понеса загубата й. Не приемам, че не мога да направя абсолютно нищо, за да спра болката. Ще полудея и ще остана за вечни времена побъркан в капана на това тяло. Не можеш да ме осъдиш на това. Съпротивлявах се колкото можех, защото знам, че е ужасно да те моля за това. Не смятах да го поискам от теб по този начин, не исках да ти разказвам за нея така направо. Но ти ме принуди и сега вече знаеш… няма връщане назад. Ето, вече си наясно какво желая от теб. Трябва да ми помогнеш.
Той замахна и разби бутилката в един камък. Острите стъклени парчета се разлетяха край нас. Джонатан сграбчи гърлото на шишето, назъбените му ръбове приличаха на зловещ букет. Това бе единственото оръжие, което имахме; беше грубо и жестоко и той искаше да го използвам срещу него. Искаше кръвта му да изтече и той да умре.
Не можеш да ме оставиш съвсем сама, без теб.
Исках да му го кажа, но не можех. Изтъкнал беше необорим аргумент: изгубил бе любовта на живота си и не можеше да продължи да живее. Настъпил беше мигът да го освободя.
Не бях способна да говоря. Разбрах, че плача, когато усетих студения вятър по бузите си, който ги опари като огън. Джонатан се пресегна да избърше сълзите ми.
— Прости ми, Лани. Прости ми, че се стигна дотук. Съжалявам, че не можах да ти дам това, което искаше. Опитах, нямаш представа колко отчаяно исках да те направя щастлива, но не се получаваше. Ти заслужаваш да бъдеш обичана така, както винаги си се надявала. Моля се да намериш тази любов.
Бавно взех счупената бутилка от него. Той свали ризата си и се изложи беззащитен пред мен. Преместих поглед от ръката си към бледата му гръд, която изглеждаше синкава под лунната светлина.
Трябваше да изживеем живота си заедно и той да е изпълнен с огромна любов.
Коленичихме един срещу друг. Треперехме, защото бяхме стигнали до неизбежното. Не можех да го погледна. Просто се притиснах в него, знаех, че острото стъкло ще свърши останалото. Зелените зъби се забиха в плътта му и изрязаха идеален кръг в нея. Счупената бутилка потъна дълбоко и кръвта на Джонатан потече по пръстите ми. Той въздъхна съвсем тихо.
Преместих ръката си и по бледата му кожа се появиха три червени ивици. Раната се затвори и кръвта потече още по-силно. Джонатан се преви и падна по очи, след това се обърна по гръб и леко притисна раната. Кръвта му шуртеше. Това, което ме порази, бе, че плътта му поддаде толкова лесно. Очаквах срезът да се затвори, но не стана така. Колко много кръв! Събуди се, чух собствения си глас да казва от много далеч. Трябва да се събудиш.
И се събудих. Бях в гората с човека, когото обичам. Той се търкаляше и гърчеше в пръстта пред мен, давеше се, кашляше, но се усмихваше. Гърдите му се повдигаха и отпускаха. Тогава си спомних, че вече съм виждала тази сцена в конюшнята на Дотъри. След миг вече бях до него, притисках ризата му към раната, опитвах се като пълна глупачка да спра кръвта. Но Джонатан поклати глава и бутна ръцете ми. Накрая не ми оставаше нищо друго, освен да го прегърна.
Разбрах, че съм загубила. Той винаги е бил край мен. Дори в годините, в които бяхме разделени, усещах в дъното на съзнанието си неговото присъствие и това ме успокояваше. А сега пред мен зейна огромна бездна, която ме засмука. Бях изгубила единственото най-важно нето в живота си. И вече нямах нищо, бях сама. Тежестта на тази дума ме смазваше и нямаше кой да ми помогне. Бях направила грешка. Исках Джонатан обратно. По-добре да съм егоистка. По-добре той да ме презира до края на живота си, вместо да се чувствам така и да няма никакъв начин да поправя случилото се, нито да спра болката.
Дълго прегръщах тялото му, докато то не изстина и аз не се покрих цялата с кръв. Не помня как съм го пуснала. Не помня как съм го оставила и съм тръгнала да бягам из гората, да крещя към небесата да се смилят над мен и да ми позволят да умра. Нека всичко свърши и за мен. Не можех да продължа да живея без него. Не помня как съм се озовала на шосето, как шерифът и заместникът му са ме намерили. Осъзнах се чак когато ме прибраха в колата и ми сложиха белезниците. Единственото, което исках, бе да се върна в гората при Джонатан и да умра с него, за да бъдем пак заедно.