Стъклените книги на крадците на сънища

— И няма да ви го кажа — сопна се жената. — С маска съм. Да не сте глупачка? Всички ли сте глупаци?

— Моля да ми простите — каза госпожица Темпъл престорено скромно, като потисна импулса да запрати чашата си в лицето й. — Говорите, сякаш днес не ви е било леко. Може би мога да ви помогна с нещо?

Жената въздъхна треперливо и госпожица Темпъл отново се изненада — даже малко се стъписа — от лекотата, с която дори престорената любезност може да прониже бронята на отчаянието.

— Не, моля ви — настоя госпожица Темпъл, — трябва да ми кажете какво се е случило, за да направи деня ви толкова труден, и после заедно ще намерим решение.

Жената гаврътна останалия портвайн, задави се леко, преглътна с мъка и си наля още. Това ставаше тревожно — още дори не бе време за вечеря. Госпожица Темпъл само накваси устни в чашата си и каза:

— Наистина е много вкусен, нали?

Жената сякаш не я чу, а започна да говори тихо под носа си, което заедно с обидчивия й пронизителен глас създаваше ефекта на някакво цирково чудо — като някоя от онези ужасни панаирджийски автоматични кукли, които „говорят“ с някаква странна задъхана смес от въздушни мехури и метални пластинки на музикална кутия.

— Аз съм много сговорчива, дори послушна, това е истината, а когато човек е с такъв темперамент, когато това се знае, но не се признава за негова заслуга, хората го приемат за даденост, а после искат още — винаги искат още. И такава е природата ми, защото винаги съм се стремяла да дам каквото мога на когото мога, защото съм се опитвала да не се възгордявам, а бих могла да съм най-горделивото момиче в страната — имам правото да съм каквато си поискам и това е дразнещо, защото понякога чувствам, че трябва да бъда… че трябва да съм кралица, повече от кралицата, защото кралицата е стара и грозна, а най-лошото е, че ако просто реша да съм такава, ако просто започна да заповядвам, да крещя и да нареждам, ще го получа, ще получа точно това. Но сега се чудя дали това е истинско, питам се дали всичко не продължава толкова дълго, че никой няма да ме послуша, ще ми се изсмеят в лицето или поне зад гърба ми, както всички ми се смеят зад гърба — въпреки че съм тази, която съм — и просто ще направят това, което вече правят, само че по-открито и без преструвки, с презрение, което не мисля, че бих могла да понеса. А баща ми е най-лошият от всички, винаги е бил най-лошият, а сега изобщо не ме вижда, дори не се опитва да е загрижен — никога не го е било грижа. И аз трябва безпрекословно да приема бъдещия си жених. Никой не знае какъв живот живея. Никой не го е грижа — а този човек, този вулгарен човек… от мен се очаква… чужденец… това е ужасно — и единствената ми утеха е, че винаги съм знаела, че той — който и да се окаже — ще донесе пълната гибел на сърцето ми.