Стъклените книги на крадците на сънища
- Автор: Далквист Гордон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Панева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Стъклените книги на крадците на сънища». Краткое содержание книги:
Трима невероятни, но въпреки това изключителни герои случайно са въвлечени в дяволските машинации на група, решила да пороби хиляди чрез дяволски „Процес“: Госпожица Темпъл е смела млада дама на букли, която иска само да разбере защо любимият й Роже се отказва от годежа им… Кардинал Чан е нает да убие човек, но след като го намира мъртъв, решава да разбере кой го е изпреварил и защо… А доктор Свенсон е придружител на един разпуснат принц, който се замесва с изключително неприятни хора… Приключение като никое друго в тайнствен град, в който са били малцина и в което участват героиня и двама герои, които никога няма да забравите.
— И няма да ви го кажа — сопна се жената. — С маска съм. Да не сте глупачка? Всички ли сте глупаци?
— Моля да ми простите — каза госпожица Темпъл престорено скромно, като потисна импулса да запрати чашата си в лицето й. — Говорите, сякаш днес не ви е било леко. Може би мога да ви помогна с нещо?
Жената въздъхна треперливо и госпожица Темпъл отново се изненада — даже малко се стъписа — от лекотата, с която дори престорената любезност може да прониже бронята на отчаянието.
— Не, моля ви — настоя госпожица Темпъл, — трябва да ми кажете какво се е случило, за да направи деня ви толкова труден, и после заедно ще намерим решение.
Жената гаврътна останалия портвайн, задави се леко, преглътна с мъка и си наля още. Това ставаше тревожно — още дори не бе време за вечеря. Госпожица Темпъл само накваси устни в чашата си и каза:
— Наистина е много вкусен, нали?
Жената сякаш не я чу, а започна да говори тихо под носа си, което заедно с обидчивия й пронизителен глас създаваше ефекта на някакво цирково чудо — като някоя от онези ужасни панаирджийски автоматични кукли, които „говорят“ с някаква странна задъхана смес от въздушни мехури и метални пластинки на музикална кутия.
— Аз съм много сговорчива, дори послушна, това е истината, а когато човек е с такъв темперамент, когато това се знае, но не се признава за негова заслуга, хората го приемат за даденост, а после искат още — винаги искат още. И такава е природата ми, защото винаги съм се стремяла да дам каквото мога на когото мога, защото съм се опитвала да не се възгордявам, а бих могла да съм най-горделивото момиче в страната — имам правото да съм каквато си поискам и това е дразнещо, защото понякога чувствам, че трябва да бъда… че трябва да съм кралица, повече от кралицата, защото кралицата е стара и грозна, а най-лошото е, че ако просто реша да съм такава, ако просто започна да заповядвам, да крещя и да нареждам, ще го получа, ще получа точно това. Но сега се чудя дали това е истинско, питам се дали всичко не продължава толкова дълго, че никой няма да ме послуша, ще ми се изсмеят в лицето или поне зад гърба ми, както всички ми се смеят зад гърба — въпреки че съм тази, която съм — и просто ще направят това, което вече правят, само че по-открито и без преструвки, с презрение, което не мисля, че бих могла да понеса. А баща ми е най-лошият от всички, винаги е бил най-лошият, а сега изобщо не ме вижда, дори не се опитва да е загрижен — никога не го е било грижа. И аз трябва безпрекословно да приема бъдещия си жених. Никой не знае какъв живот живея. Никой не го е грижа — а този човек, този вулгарен човек… от мен се очаква… чужденец… това е ужасно — и единствената ми утеха е, че винаги съм знаела, че той — който и да се окаже — ще донесе пълната гибел на сърцето ми.
Жената допи четвъртата си чаша портвайн — кой знае колко беше изпила преди идването на госпожица Темпъл? — намръщи се и пак посегна към гарафата. Госпожица Темпъл си помисли за своя баща — намръщен и изпълнен с гняв, невъзможно хладен, мил само понякога. Единственият начин да разбере баща си бе да мисли за него като за природна стихия като океана или облаците и да понася слънчевите дни и бурите еднакво, без да се обижда лично. Знаеше, че се е разболял, че най-вероятно няма да е жив, когато тя се върне — ако изобщо се върне — у дома на острова. Тази мисъл би изпълнила съвестта й със страдание, ако й позволеше, по тя не го позволи, защото наистина не знаеше дали тъгата й не е същата като тъгата й по тропическото слънце. Госпожица Темпъл вярваше, че промяната естествено носи страдание. Имаше ли тъга в отсъствието на баща й — все едно заради разстояние или смърт? Имаше ли страдание във факта, че не можеше да каже със сигурност? Не познаваше майка си — млада жена (по-млада, отколкото бе госпожица Темпъл сега, което бе странна мисъл), починала при раждането й. Толкова много хора по света за нищо не ставаха, кой можеше да каже, че липсата на още един е загуба? Такъв беше обичайният сприхав отговор на госпожица Темпъл, когато й изказваха съчувствие за смъртта на майка й, и макар дълбоко в сърцето си да таеше рана, не я разчопляше заради непознати, всъщност не го правеше за никого. Въпреки това по някаква причина, която тя не можеше — или не искаше — да назове, усети, ме изпитва съчувствие към обърканото пустословие на жената с маската.
— А какво предполагате, че би ви посъветвал да направите граф Д’Орканч, ако го видите? — попита я нежно. Жената се изсмя горчиво. — Тогава защо не си тръгнете?
— И къде да отида?
— Сигурна съм, че има много места…