Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)

Същия ден още забелязах, че в канторката е дошъл един старец. Бяла брада, червендалесто лице — това се вижда зад стъклото. А отвън Муса Халил се оглежда, махна с ръка да го приближа.

— Иди донес две кафета! — заръчва ми. И обясни в кое кафене наблизо да вървя.

Отидох, връщам се с таблата, с джезвенцата и чашките. Изух обувките пред кантората, прекрачих вътре. Иначе на хамалин не даваше да припари. Килим постлан, шкаф за документите, маса, столове, а на кресло, облечено в синьо кадифе, се разположил старецът. Неподходяща мебел за такава канцеларийка, но май специално за него беше сложено. Защото не видях друг да сяда в креслото освен Сеид Османоглу. Поднесох кафенцата и любезно рекох:

— Заповядайте, агалар. Да ви е сладко!

И назад, назад — измъкнах се с поклон, все едно султанът ме беше приел. Хареса им, изглежда, почтителното мое държание, защото след някой ден Муса Халил пратил да ме викнат. Пак дошъл белобрадият, пак ме проводи за кафе. И тъй ми се разшири работата, освен дето хамалувах. Ама двамата с мен не говорят, за нищо не ме питат, а и аз се въздържах от неповикани приказки. Кажа две-три думи, колкото да не мислят, че съм ням. Доста време мина така — почивка бе да ходя до кафенето. Но един ден, докато се разправям с джезветата, слушам ги да си говорят.

— Дойде хабер от Кипър — рече старецът и положи плик на кръглата масичка до него.

— Какво казват, Сеид ефенди? — разшава се на стола Муса Халил.

— На гръцки е написано — бавно отвърна гостът и сръбна от чашката. — Нямаше го Мюмюн да преведе. До довечера ще чакаме.

— Щом е за чакане, ще чакаме — недоволно изпухтя господарят ми. — Ама не мога да трая.

— Блазе на глухия, че два пъти чуе — подсмихна се старецът. — Ще научиш.

Има една приказка, дето и за мен приляга. Отрежи на свинята зурлата, тя пак адета си не оставя. Обичам да се вмесвам изневиделица в чуждите работи. Кога да се покажа, кога — правда да раздам, кога — по неизвестна на мен причина. И тоя път сякаш някой ме перна по врата и отворих уста.

— Ако позволите, господа — викам смирено, — мога да ви помогна.

— Какво рече? — смая се Муса Халил.

— Писмото да прочета — допълвам. — Да не чакате до довечера.

— Я върви си върши работата! — сопна се той, ама в следващия миг, изглежда, до ума му стигна какво предложих. — Стой тук! — спря ме. — Можеш ли?

— Ще опитам — казвам. — Вярвам да не съм забравил.

Накратко, дадоха ми писмото. Два листа беше то и за консервирано говеждо месо се отнасяше. Произведено в Англия, а гъркът го препродаваше. Ама много нещо — тонове. Сигурно Муса Халил щеше армията да снабдява, а от такива сделки с военните голяма печалба пада. От писмото се разбираше, че пазарлъкът не е нов, но тоя път кипърският търговец пращаше окончателни предложения. И всяко едно с усуквации, с по две и с по три условия. Ако вземат толкоз тона — такава цена, ако вземат повече — инаква. Ако са по един паунд консервите — една, ако са по стоун — втора, ако са квартер — трета. И за всяко нещо по същия начин. За плащане, за транспорт и прочие. Превеждам аз ред по ред, но Муса Халил ме прекъсна.