Тайната история

— Уха — със задоволство извика някой.

Тук-там се чуха ръкопляскания.

— Чу ли това? — след известно време каза Чарлс.

Напълно го бях забравил. Говореше неясно, а потната му коса бе паднала над челото.

— Внимавай — казах му на гръцки и кимнах към барманката. — Може да те чуе.

Той измънка нещо и с поклащане се намести на столчето от хром и лъскава пластмаса.

— Да вървим. Късно е — и започнах да ровя в джоба си за пари.

Очите му несигурно срещнаха моите, наведе се напред и ме хвана за китката. Светлините от джубокса се отразяваха и просветваха в погледа му, очите му изглеждаха странни, с налудничав блясък като очи на убиец, които най-неочаквано проблясват върху лицето на приятел от моментална снимка.

— Млъквай, друже — каза той. — Чуй.

Издърпах ръката си, завъртях се на стола и точно тогава чух дълъг, сух тътен. Гръмотевица.

Спогледахме се.

— Вали — прошепна Чарлс.

През цялата нощ валя топъл дъжд, капеше от стрехите и трополеше по прозореца, докато аз лежах по гръб с широко отворени очи и го слушах.

През цялата нощ валя, продължи и през цялата сутрин: топъл дъжд, сив, лек и неспирен като сън.

Знаех, че ще го открият в онзи ден, когато се събудих, усетих го в стомаха си, още щом погледнах през прозореца към снега, разяден и сипаничав, тук-там осеян с петна от слузеста трева, а отвсякъде се чуваше „кап-кап-кап“.

Бе един от онези загадъчни и потискащи дни, които имахме понякога в Хампдън. Тогава планините, които се мръщеха на хоризонта, бяха погълнати от мъгла, а светът изглеждаше лек, празен и някак опасен. Когато вървиш из студентското градче, тревата жвака под краката ти и имаш чувството, че си на Олимп, във Валхала или на някакво друго старо, изоставено място сред облаците. Познатите предмети — часовниковата кула и къщите — се носеха като спомени от предишен живот, откъснати и самотни в мъглата.

Ситен дъжд и влага. В столовата миришеше на мокри дрехи, всичко бе мрачно и притихнало. Открих Хенри и Камила на втория етаж, седнали на една маса до прозореца, между тях имаше пълен пепелник. Камила бе подпряла брадичка на ръката си, а между изцапаните й с мастило пръсти догаряше цигара.

Главната зала на столовата се намираше на втория етаж, в една по-нова надстройка, издадена над товарната рампа. От три страни ни обграждаха огромни, окъпани в дъжд стъкла. Стъклата бяха тонирани и от това денят изглеждаше още по-мрачен. Пред нас се откриваше отлична гледка към товарния вход, където рано сутрин камионите с масло и яйца пристигаха по хлъзгавия черен път, който се виеше между дърветата и изчезваше в мъглата по посока на Северен Хампдън.

За обед имаше доматена супа и кафе с обезмаслено мляко, защото чистото бе свършило. Дъждът трополеше по прозорците от оловносиво стъкло. Хенри бе разсеян. Миналата нощ от ФБР го посетили отново, но не каза какво са искали, не спираше да говори за „Троя“ на Шлиман, а пръстите на големите си квадратни ръце бе опрял на ръба на масата, сякаш бе дъска за спиритически сеанси. Зимата, която прекарах с него, бе белязана понякога от тези дидактични монолози, продължаващи с часове, през които той отприщваше един педантичен и невероятно точен поток от знания с бавното и съсредоточено спокойствие на намиращ се под хипноза човек. Говореше за разкопките при Хисарлък: