Тайната история
- Автор: Тартт Донна, Тарт Дона
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Еднорог
- ISBN: 9789543651566
- Переводчик: Стефан Аврамов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Тайната история». Краткое содержание книги:
Едно момче се озовава за първи път в Нова Англия. Загърбил мизерното и ненавистно минало, Ричард пристига в колежа Хампдън, изпълнен с надежди и амбиции. Много скоро сънливият, нереален живот в колежа го въвлича в упоителния си водовъртеж — особено след като се осъществява копнежът му да бъде приет в елитарната група на петима студенти, изучаващи класическата древност. Четири момчета и едно момиче — изискани издънки на заможни семейства, хладни, непристъпни и самоуверени; това са хората, чиито съдби се преплитат необратимо с живота на Ричард. Приемането му в елитния кръг има своя цена — много скоро той научава страшната тайна, споила допълнително връзката между петимата… тайна, свързана с възраждане на древни ритуали, с невинно пролята кръв, която вика за отмъщение… И това е само началото.
Постояхме минута-две в полукръг на плочника и сякаш всички едновременно се наканихме да отворим уста и да кажем, че трябва да тръгваме, когато дочух особен, сподавен шум откъм Камила. Погледнах я с изумление. Тя плачеше.
Известно време стояхме и не знаехме какво да направим. Давънпорт изгледа отвратено Хенри и мен, и леко се обърна, сякаш казваше „вината е изцяло ваша.“
Скиола примигваше бавно и гледаше уплашено, на два пъти посегна да сложи ръка на рамото й, но едва на третия върховете на пръстите му докоснаха полека нейния лакът.
— Кажи, мила, искаш ли да те закараме у дома?
Автомобилът им, точно такъв, какъвто бих очаквал — форд седан — бе паркиран в подножието на хълма, на настлания с чакъл паркинг зад сградата на биологическия факултет. Камила вървеше пред нас, между двамата агенти. Скиола й говореше успокоително като на дете. Дочувахме гласа му над хрущенето на чакъла под стъпките, процеждането на водата и шума от вятъра във върховете на дърветата над нас.
— Брат ти вкъщи ли е? — попита той.
— Да.
Скиола кимна бавно.
— Знаеш ли, брат ти ми харесва. Добро момче е. Странно е, но не знаех, че може да има момче и момиче близнаци. Харв, ти знаеше ли? — каза той над главата й.
— Не.
— Нито пък аз. Повече ли си приличахте, когато бяхте малки? Разбира се, че между вас има прилика, но цветът на косата ти изобщо не е като неговия. Жена ми има братовчеди, които са близнаци. Двамата много си приличат и работят за Социалното министерство — той направи успокояваща пауза. — С брат ти се разбирате много добре, нали?
Камила отговори нещо с глух глас.
Скиола мрачно кимна.
— Това е добре. Обзалагам се, че можете да разкажете доста интересни истории. За свръхестествени способности и разни такива. Братовчедите на жена ми ходят понякога на събирания на близнаци, няма да повярваш на нещата, които ни разправят, когато се върнат.
Небето — бяло. Дърветата чезнат зад хоризонта, а планините изобщо ги няма. Ръцете ми висят от ръкавите на сакото, сякаш не са мои. Така и не свикнах с начина, по който хоризонтът тук просто се заличаваше и те оставяше откъснат, без посока сред недовършения, въображаем пейзаж, който бе като рисунка на познатия ти свят — очертанията на едно-единствено дърво вместо цяла горичка, улични лампи и комини, носещи се над и извън контекста, преди да се запълни останалата част от платното. Една земя на забравата, изкривен рай, където старите ориентири бяха разпознаваеми, но прекалено отдалечени, разбъркани и ужасяващи заради обграждащата ги празнина.
Една стара обувка лежеше на асфалта до товарния вход, където само преди броени минути се намираше линейката. Не беше обувката на Бъни. Не знаех чия е, нито пък как се бе озовала там. Беше просто стара маратонка, полегнала на една страна. Не знам защо си я спомням дори и сега, нито пък защо ми е направила толкова голямо впечатление.
Глава седма
Бъни не познаваше много хора в Хампдън, но колежът бе толкова малък, че почти всеки бе чувал за него по един или друг начин — някои го знаеха по име, други на външен вид, спомняха си гласа му, който до известна степен бе най-отличителната му характеристика. Странно е, но въпреки че имам една-две моментални снимки на Бъни, с мен е останал именно гласът му, а не лицето. Изгубеният глас — пронизващ, кавгаджийски, еклив, не можеше лесно да го забравиш, след като веднъж си го чул. През онези дни след смъртта му столовата бе странно тиха без силния магарешки рев, който обикновено отекваше от обичайното му място край машината за мляко.
Следователно бе нещо нормално да се чувства липсата му, да бъде оплакван, защото е трудно, когато почине някой в колеж като Хампдън, където сме толкова изолирани и толкова близки един с друг. Но се изненадах от вълната от мъка, която се отприщи, когато смъртта му стана официален факт. Предвид обстоятелствата това ми се струваше не само неоснователно, но и доста притеснително. Никой не изглеждаше особено потресен от изчезването на Бъни, дори и през последните дни, когато беше ясно, че новините, които щяха да ни застигнат, със сигурност ще са лоши. В очите на обществото пък издирването не изглеждаше като нещо повече от едно всеобщо неудобство. Но сега, щом научиха за смъртта му, хората станаха необичайно невъздържани. Изведнъж се оказа, че всички го бяха познавали, всички бяха изгубили разсъдъка си от мъка, всички щяха да се опитат да живеят без него, доколкото това бе възможно.