Тайната история
- Автор: Тартт Донна, Тарт Дона
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Еднорог
- ISBN: 9789543651566
- Переводчик: Стефан Аврамов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Тайната история». Краткое содержание книги:
Едно момче се озовава за първи път в Нова Англия. Загърбил мизерното и ненавистно минало, Ричард пристига в колежа Хампдън, изпълнен с надежди и амбиции. Много скоро сънливият, нереален живот в колежа го въвлича в упоителния си водовъртеж — особено след като се осъществява копнежът му да бъде приет в елитарната група на петима студенти, изучаващи класическата древност. Четири момчета и едно момиче — изискани издънки на заможни семейства, хладни, непристъпни и самоуверени; това са хората, чиито съдби се преплитат необратимо с живота на Ричард. Приемането му в елитния кръг има своя цена — много скоро той научава страшната тайна, споила допълнително връзката между петимата… тайна, свързана с възраждане на древни ритуали, с невинно пролята кръв, която вика за отмъщение… И това е само началото.
В понеделник, в два сутринта Камила ме помоли да я изпратя от жилището на Франсис до дома й. Хенри си бе тръгнал около полунощ, а Франсис и Чарлс, които пиеха здраво от четири следобед, не даваха и най-малки признаци, че ще престанат. Бяха се загнездили в кухнята на Франсис и на изгасено осветление приготвяха с обезпокоителна веселост, както ми се струваше, поредица от опасни коктейли, наричани „Сини пламъци“, чието приготовление включваше запалено уиски, което се прелива между две медни халби.
Когато стигнахме пред апартамента, Камила, трепереща и умислена, с трескаво червени бузи от студа, ме покани на чаша чай.
— Чудя се дали трябваше да ги оставяме там — каза тя, когато включи осветлението. — Боя се, че ще се подпалят.
— Нищо няма да им се случи — отвърнах, въпреки че същата мисъл ми бе минала през ума.
Пиехме чая си. Светлината на лампата бе топла, а апартаментът тих и уютен. Когато започнех да мечтая, у дома, в леглото, сред собствената ми бездна от копнежи, сцените винаги бяха като тази: сънлив и упойващ час, двамата сме сами — все сценарии, в които тя неизменно и сякаш случайно ме докосваше или удобно се навеждаше над мен, за да ми покаже откъс в някоя книга, а бузата й докосваше моята. Все възможности, от които нямаше да пропусна да се възползвам, внимателно, но по мъжки, за да ги превърна в прелюдия към далеч по-огнени удоволствия.
Чашата с чая бе гореща, изгаряше върховете на пръстите ми. Оставих я и погледнах към Камила, която бе едва на половин метър от мен, но напълно бе забравила за присъствието ми и пушеше цигара. Можех да се изгубя завинаги в това необикновено, малко лице, в песимизма на красивата й уста. „Ела по-близо. Защо не изгасим лампите, а?“ Когато си представях тези думи, изречени от устните й, те притежаваха почти нетърпима сладост. Но сега, когато седях до нея, бе немислимо да ги изрека.
Но защо бе така? Тя бе участвала в убийствата на двама души, бе стояла спокойна като мадона и бе гледала как умира Бъни. Спомних си студения глас на Хенри, с който той едва преди шест седмици изрече: „В естеството на действията имаше известен плътски елемент, да.“
— Камила?
Объркана вдигна очи.
— Какво се случи наистина през онази нощ в гората?
Мисля, че ако не се изненада наистина, то поне очаквах да симулира. Но не й трепна окото.
— Ужасно много неща не помня — бавно каза тя. — А онова, което си спомням, почти не може да бъде описано. Сега ми е още по-мътно, отколкото преди месеци. Май трябваше да го опиша.
— А какво си спомняш?
Помълча миг, преди да отговори.
— Сигурна съм, че Хенри ти е разказал всичко. Дори изричането на тези неща на глас ми се струва глупаво. Спомням си глутница кучета. Змии, увиващи се около ръцете ми. Пламнали дървета, боровете избухват в пламъци като огромни факли. Известно време с нас имаше пети човек.
— Пети човек?
— Не беше човек през цялото време.
— Не разбирам какво искаш да кажеш.
— Знаеш как гърците наричали Дионис. πολνειδής. Многоликият. Понякога бил мъж, понякога жена. А понякога нещо друго. Аз… ще ти кажа нещо, което си спомням — каза внезапно.
— Какво? — попитах, жаден за някаква страстна, чувствена подробност.
— Мъртвецът. Лежеше на земята. С разпорен корем и от него се издигаше пара.
— Коремът му?
— Нощта бе студена. Никога няма да забравя и миризмата. Същата като онази, когато чичо ми кормеше елен. Питай Франсис. И той я помни.
Бях прекалено ужасен, за да кажа нещо. Взех чайника и си налях още чай.
— Знаеш ли защо си мисля, че напоследък имаме толкова лош късмет?
— Защо?
— Защото е на лошо, когато оставиш покойник непогребан. Фермера го намериха веднага. Но спомни си за Палинур158 от „Енеида“? Най-дълго бродил и витаел сред тях. Боя се, че никой от нас няма да се наспи, докато Бъни не бъде положен в земята.
— Това са глупости.
Тя се изсмя.
— През четвърти век преди Христа заради кихването на един моряк е отложено отплаването на цялата атическа флота.
— Прекалено често говориш с Хенри.
Известно време тя запази мълчание, а после каза:
— Знаеш ли какво ни накара да направим Хенри, няколко дни след историята в гората?