Тайната история
- Автор: Тартт Донна, Тарт Дона
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Еднорог
- ISBN: 9789543651566
- Переводчик: Стефан Аврамов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Тайната история». Краткое содержание книги:
Едно момче се озовава за първи път в Нова Англия. Загърбил мизерното и ненавистно минало, Ричард пристига в колежа Хампдън, изпълнен с надежди и амбиции. Много скоро сънливият, нереален живот в колежа го въвлича в упоителния си водовъртеж — особено след като се осъществява копнежът му да бъде приет в елитарната група на петима студенти, изучаващи класическата древност. Четири момчета и едно момиче — изискани издънки на заможни семейства, хладни, непристъпни и самоуверени; това са хората, чиито съдби се преплитат необратимо с живота на Ричард. Приемането му в елитния кръг има своя цена — много скоро той научава страшната тайна, споила допълнително връзката между петимата… тайна, свързана с възраждане на древни ритуали, с невинно пролята кръв, която вика за отмъщение… И това е само началото.
— Ей! Вие! Не познавахте ли момчето?
Отвсякъде блеснаха светкавици и пред лицата ни се изправи гора от микрофони и диктофони.
— От колко време го познавахте?
— … произшествие, свързано с наркотици?
— … пътували сте из Европа, нали така?
Хенри прокара ръка през лицето си. Никога няма да забравя как изглеждаше: бял като тебешир, капчиците пот по горната му устна и светлината, която се отразяваше в очилата му…
— Оставете ме на мира — промълви той, сграбчи Камила за китката и се опита да се провре през вратата.
Те се скупчиха пред него, за да му препречат пътя.
— … бихте ли коментирали…?
— … най-добри приятели?
Черният край на един диктофон бе заврян в лицето му. С един замах на ръката си Хенри го събори и той падна на земята със силен пукот, във всички посоки се затъркаляха батерии. Притежателят му, дебел мъж с шапка на „Мете“, изкрещя, почти се свлече на пода, но после се изправи, изруга и посегна, за да хване отдалечаващия се Хенри за яката. Пръстите му докоснаха края на сакото на Хенри, но Хенри се обърна изненадващо бързо.
Мъжът се сви. Беше смешно, първоначално хората никога не забелязваха колко едър бе Хенри. Може би заради дрехите му, които приличаха на онази неубедителна, но странно непроницаема дегизировка от книжките с комиксите (защо никой никога не вижда, че „ученолюбивият“ Кларк Кент без очила е Супермен?). Или пък всичко зависеше от това, как той караше да го виждат хората. Той притежаваше далеч по-забележителната дарба да става незабележим — в стая, в кола — истинска способност да се дематериализира по своя собствена воля. А може би тази му способност бе обратната страна на една друга: внезапната концентрация на неговите реещи се молекули, превръщаше невидимата му форма във видима — само по себе си бе промяна, която силно изненадваше наблюдателя.
Линейката си бе тръгнала. Пътят се бе ширнал гладък и празен под ситния дъждец. Агент Давънпорт бързаше нагоре по стъпалата към столовата, бе навел глава, а черните му обувки пошляпваха по мокрия мрамор. Спря, когато ни видя. Скиола бе зад него, бавно и трудно изкачваше последните две-три стъпала, опрял ръка на коляното си. Застана зад Давънпорт и за миг ни огледа, дишайки тежко.
— Съжалявам — каза той.
Над главите ни, невидим над облаците, профуча самолет.
— Значи е мъртъв — каза Хенри.
— Боя се, че е така.
Жуженето на самолета изчезна във влажната и ветровита далечина.
— Къде беше? — накрая попита Хенри. Беше блед, блед и потен по слепоочията, но бе запазил съвършен контрол. В гласа му имаше нещо потиснато.
— В гората — отвърна Давънпорт.
— Недалеч от тук — допълни Скиола, като потриваше с кокалчетата на пръстите си едното си подпухнало око. — На около километър от тук.
— Бяхте ли там?
Скиола спря да разтрива окото си.
— Какво?
— Бяхте ли там, когато са го намерили?
— Бяхме в „Блу Бен“, обядвахме — отвърна рязко Давънпорт. Дишаше тежко през нос, а по късо подстриганата му коса се бяха нанизали капки кондензирала мъгла. — Отидохме да хвърлим един поглед. Точно сега отиваме да говорим с близките му.
— Те не знаят ли? — попита Камила след кратко, ужасено мълчание.
— Не става въпрос за това — каза Скиола. Потупваше гърдите си и внимателно бъркаше с дългите си, жълти пръсти в джоба на палтото си. — Носим и формуляр, да подпишат разрешение да го отнесем в лабораторията в Нюарк, за да проведем някои изследвания. Въпреки че при случаи като този… — пръстите му се сключиха около нещо и много внимателно извадиха намачкан пакет цигари, — в такива случаи много трудно можеш да убедиш семейството да подпише. А и не ги виня. Тези хора чакаха вече цяла седмица, цялото семейство е заедно, ще искат да продължат напред, да го погребат и приключат с това…
— Какво се е случило? — попита Хенри. — Знаете ли?
Скиола започна да рови за кибрит, намери го и си запали цигарата след втория или третия опит.
— Трудно е да се каже — и пусна все още горящата клечка от ръката си. — Беше на дъното на един стръмен склон, вратът му бе счупен.