Тайната история
- Автор: Тартт Донна, Тарт Дона
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Еднорог
- ISBN: 9789543651566
- Переводчик: Стефан Аврамов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Тайната история». Краткое содержание книги:
Едно момче се озовава за първи път в Нова Англия. Загърбил мизерното и ненавистно минало, Ричард пристига в колежа Хампдън, изпълнен с надежди и амбиции. Много скоро сънливият, нереален живот в колежа го въвлича в упоителния си водовъртеж — особено след като се осъществява копнежът му да бъде приет в елитарната група на петима студенти, изучаващи класическата древност. Четири момчета и едно момиче — изискани издънки на заможни семейства, хладни, непристъпни и самоуверени; това са хората, чиито съдби се преплитат необратимо с живота на Ричард. Приемането му в елитния кръг има своя цена — много скоро той научава страшната тайна, споила допълнително връзката между петимата… тайна, свързана с възраждане на древни ритуали, с невинно пролята кръв, която вика за отмъщение… И това е само началото.
Чарлс се появи в стаята ми около четири и половина в понеделник следобед.
— Здравей. Искаш ли да хапнем нещо?
— Къде е Камила?
— Някъде, не знам — светлите му очи се щураха из стаята. — Искаш ли да дойдеш?
— Добре.
Лицето му светна.
— Добре. Долу ни чака такси.
Таксиметровият шофьор на име Джуниър бе червендалест мъж — същият, който ни бе откарал в града с Бъни през онзи първи есенен следобед, и който само след три дни щеше да го откара за последен път обратно в Кънектикът, но в катафалка. Погледна към нас в огледалото за обратно виждане, когато потегляхме от Колидж Драйв и попита:
— В „Брасери“ ли отивате, момчета?
— Не — отвърна доста рязко Чарлс. Съвсем по детски се бе смъкнал надолу на седалката, гледаше право напред и барабанеше с пръсти по подложката за ръце. — Искаме да отидем на улица „Катамаунт“ 1910.
— Къде е това? — попитах.
— Надявам се, че нямаш нищо против — каза той и ме погледна, но не съвсем. — Просто имам нужда от промяна. Не е далеч, освен това ми писна от храната в „Брасери“, а на теб?
* * *
Мястото, където се озовахме — бар на име „Фармърс Ин“ — не се отличаваше с храната или обзавеждането, което се състоеше от сгъваеми столове и прости маси, нито пък с малкото си посетители, които бяха предимно пияни, шестдесетинагодишни селяни. Всъщност отстъпваше на „Брасери“ във всяко отношение освен в едно — наистина голямото и евтино уиски, които получаваш на бара срещу петдесет цента.
Седнахме в края на бара до телевизора. Предаваха баскетболен мач. Барманката, около петдесетте, с тюркоазени сенки и много тюркоазени пръстени в тон, огледа саката, вратовръзките ни и нас самите. Изненада се от поръчката на Чарлс, който поиска две двойни уискита и сандвичът на заведението.
— Виж ти — каза тя с креслив глас. — Май рядко ви позволяват да пиете, а момчета?
Не разбрах намека, дали се заяждаше с дрехите ни, с колежа, или пък искаше личните ни карти? Чарлс, който до този момент бе мрачен, вдигна очи и се вторачи в нея с невероятно топла и мила усмивка. Умееше да омайва персонала. В ресторанта винаги се щураха около него и изпълняваха всичките му особени прищевки.
Жената го погледна, доволна и невярваща, а после гръмогласно се разсмя.
— Ама и ако това не е изненада — дрезгаво изрече тя и посегна с отрупаната си с пръстени ръка към цигарата, която димеше в пепелника до нея. — Пък аз си мислех, че на мормончета като вас не позволяват да пиете дори и кока-кола.
В мига, в който изчезна към кухнята, за да предаде поръчката ни („Бил!“ я чухме да казва зад въртящите се врати. „Ей, Бил! Слушай!“), усмивката изчезна от лицето на Чарлс. Посегна към чашата си и в отговор на опита ми да го погледна в очите, само безизразно сви рамене.
— Извинявай — каза, — надявам се, че нямаш нищо против, че сме тук. По-евтино е от „Брасери“ и няма да се натъкнем на никого.
Понякога кипеше от енергия, но можеше да мълчи и да се цупи като дете — сега не бе в настроение за разговор, не спираше да пие с лакти, опрени на бара и коса, паднала над очите му. Когато му донесоха сандвича, го разтвори, изяде бекона и остави другото, през това време аз пиех и гледах „Лейкърс“. Тук, в този неприятен и тъмен бар във Върмонт, където ги гледах как играят, се чувствах странно. В Калифорния, в стария ми колеж, имаше заведение с огромен телевизор, което се казваше „Фалстаф“. Имах един глупавичък приятел на име Карл, който ме мъкнеше там, за да пием бира за по един долар и да гледаме баскетбол. Вероятно и сега бе там, седнал на щъркела край бара от секвоя и гледаше същата игра.
Бях потънал в тези и други потискащи мисли, а Чарлс пиеше четвъртото или петото си уиски, когато някой започна да сменя каналите от дистанционното — „Риск“, „Колелото на късмета“, „МакНийл/Леърър“, докато накрая спря на някакво местно предаване. Казваше се „Тази вечер във Върмонт“. Декорите наподобяваха фермерска къща в Нова Англия, с мебели имитация на „шейкър“160 и стари земеделски сечива, вили и т.н., висящи на картонения фон. Водеща бе Лиз Окавело. Предаването й копираше тези на Опра и Фил, в края на всяко имаше време за въпроси и отговори, което не бе кой знае колко оживено, тъй като гостите й бяха доста скучни — щатския пълномощник, отговарящ за ветераните или представители на Поклонниците161, които обявяват поредния поход за даряване на кръв: „Би ли повторил адреса отново, Джо“?