Господарят на войната

— Какво цели твоят господар на мишките? — попита той, докато помпаше въздух в пещта и въглените отново се нажежиха.

— Той не е моят господар на мишки — засегнах се аз, откъде накъде Сенсъм да е мой.

— Но нещо е замислил, нали? Иска свой собствен кандидат за трона ли?

— Но Мюриг няма права върху трона на Думнония — възмути се Галахад.

— Абсолютно никакви — съгласи се Артур, — но има много копия. А ще има и половин право, ако се ожени за вдовицата Арганте.

— Не може да се ожени за нея — каза Галахад, — той вече е женен.

— Една отровна гъба и ще се отърве от неудобната кралица — каза Артур. — Утър нали така се отърва от първата си жена. Една отровна гъба в ястието от задушени гъби и готово. — Артур замълча, замисли се за няколко секунди, после хвърли подковата в огъня. — Доведи ми Гуидър — обърна се той към Галахад.

Артур измъчваше нажеженото до червено желязо, докато чакахме. Една подкова сама по себе си е доста прост предмет, просто едно парче желязо, което предпазваше крехкото копито от камъни, трябваше й само една желязна арка, която се поставяше отпред на копитото и две скоби отзад, откъдето минаваха кожените каишки. Но Артур изглежда не можеше да се справи с тази подкова. Неговата извивка бе твърде тясна и висока, подложката бе изкривена, а скобите бяха твърде големи.

— Почти се получи — каза той, след поредното френетично блъскане по желязото.

— Какво по-точно? — пошегувах се аз.

Той метна подковата обратно в пещта, после свали обгорената си престилка когато Галахад се върна с Гуидър. Артур съобщи на Гуидър новината за очакваната смърт на Мордред, после му каза за предателството на Мюриг и завърши с един прост въпрос:

— Искаш ли да бъдеш крал на Думнония, Гуидър?

Гуидър като че ли се стресна. Той беше добър човек, но млад, много млад. А и според мен не беше особено амбициозен, макар че майка му беше и за двамата. Гуидър имаше лицето на баща си — издължено и скулесто, но бе белязано от някакво изражение на бдителност сякаш той винаги очакваше съдбата да му нанесе подъл удар. Беше слаб, но достатъчно често бях тренирал бой с меч с него и знаех, че в неговото измамно крехко тяло се крие жилава сила.

— Аз имам право над трона — отговори той предпазливо.

— Защото дядото ти е спал с майка ми — каза Артур раздразнено, — това е твоето право, Гуидър, и нищо друго. Това, което искам да знам е, дали ти наистина желаеш да бъдеш крал.

Гуидър ме погледна, търсейки помощ от мен, но тъй като не я получи отново се обърна към баща си.

— Мисля, че да.

— Защо?

Гуидър отново се поколеба и аз предположих, че цял куп причини му се завъртяха в главата, но накрая в очите му пламна предизвикателство.