Хайка за вълци

— Не зная следователят каква цел е гонил, но правилно ти е изложил политиката на Бараков — допълни бай Петър Пашов. — Навремето ни заплашваше, че ако си отваряме устата за учителя, ще съобщи на властта кой го е крил у дома си. Преди време говореше, че комунисти като сина ми трябва да ги държат зад решетката, но като видя накъде върви работата, направи сина си комунист. Хем да измие позора му от онова време, хем да лепне черно петно на сина ми чрез моето предателство. Добре си направил, че си разкрил машинациите му, и все пак всичко ще зависи от Лекси. А къде е той, жив ли е и кога ще си дойде, един господ знае…

Безпокойство и тъга мина по лицето му, а майката се прекръсти и очите й се напълниха със сълзи. Искаше ми се да ги утеша и казах, че според следователя Марчинков, на когото може да се вярва, полицията смята Лекси за много отговорен комунист, „скрит“ или внедрен някъде в чужбина, а щом полицията го твърди, то на Лекси предстои да се върне веднага след влизането на съветските войски у нас. Разговаряхме още много и привечер станах да си ходя, но Нуша и родителите й за нищо на света не искаха да ме пуснат и ми предложиха да нощувам у тях. Отказвах да остана, но по време на вечерята съм заспал. Спомням си само как Нуша и майка й ме придържаха под мишниците и ме водеха нанякъде, чувах някакъв тих глас да ми казва „тука, тука“.

По обяд потърсих брат си в читалището, където той ходеше всеки ден да слуша новини. Не бяхме се виждали повече от месец. Не смеех да отида у дома, защото знаех, че жена му Кичка се страхува да не заразя детето, а и те не ме потърсиха. Известно време след като бях напуснал дома, Кичка ми приготвяше ядене и го оставяше под навеса на хамбара, където обядвах и вечерях сам. Когато отношенията ни с брат ми се влошиха, аз престанах да се храня у тях, Кичка ми изпрати ядене по една съседка, но аз го върнах. Върнах и парите, които брат ми бе изпратил по чужди хора. Дадох им да разберат, че не приемам подаяния от тях. Брат ми ми изпрати и писмо, с което ме молеше да приема парите му и да отида в санаториум. Знаех, че се измъчва и заради болестта ми, и заради любовта ми към Нуша, която, според него, ме бе опропастила и като човек, и като комунист „тъкмо сега, когато нашите надежди са почти сбъднати“. Така ми пишеше в писмото си. А „тъкмо сега“ аз бях най-щастливият човек на света. Оставаше ми може би още малко да живея, но бях щастлив. Любовта ми към Нуша, застрашена от настъпващите събития, бе спасена завинаги. Спасена бе и братската ми любов, без която със Стоян щяхме да зачерним живота си. Сега аз му носех това спасение в една зелена папка с твърди корици, на която бе написано „Препис от присъдата по наказателно дело номер еди-кой си“. Този препис щеше да премахне недоразуменията между нас и отново да отвори сърцата ни един за друг.