Цялото кралско войнство

— Помниш ли снощи?

Казах, че помня.

— Добре — каза тя, — но имай пред вид, че аз не се шегувах.

После измъкна ръката си от моята, спусна се във водата и отплува, за да не ми даде възможност да й отговоря.

Тя никога вече не заговори на тази тема. И аз никога не се замислих върху нея. Ан си беше същата, както преди, и аз отново се потопих във водовъртежа на лятото, отдадох се изцяло на чувствата, които ни носеха с главозамайваща лекота като някое дълбоко силно течение, в чиито бавни, но неудържими води дните и нощите се превръщаха само в мигове светлина и тъмнина. Да, течението ни носеше, и то как, но не в обикновения, обиден смисъл на думата, не като прогнила, подгизнала стара лодка по езеро, в което поят конете, не като мръсна сапунена пяна, когато отпушиш ваната. Не, ние съзнателно се отдаваме на волята на течението и сами ставахме част от него, една от неговите движещи сили, това не беше сляпо подчинение, а нещо като конфирмация, нещо като приемането на вярата в бога, което съвсем не означава сляпо подчинение на бога, а е и създаване на бога, защото онзи, който е възлюбил бога, иска и да му въздействува със своята воля. Така, подчинявайки се на течението, аз същевременно покорявах това течение, по което дните и нощите бяха мигове светлина и тъмнина и в което не бе нужно дори ръката си да помръдна, за да плувам по-бързо, защото то знаеше с каква скорост да се движи и уверено ме носеше със себе си.

През цялото лято нито веднъж не се опитах да насиля нещата. Нито на верандата, нито в боровата гора, нито на закотвената дъска вечер, когато излизахме да плуваме, нито в колата. Всичко, което ставаше с нас, ставаше така просто, естествено и постепенно, както преходът от едно годишно време към друго, както разлистването на дърветата или пробуждането на котето. И имаше някакво особено удоволствие в това, да не бързаш, да не се хвърляш към жарките обятия с грубостта и похотливия поглед на момчетата от общежитието, имаше някаква нова чувственост в това, да изчакваш мощният поток сам да те отнесе там, където трябва и където не може да не стигнеш. Тя беше млада, а на мен ми изглеждаше още по-млада — нали това лято аз се чувствувах толкова голям и опитен, — беше свита, чувствителна, свенлива, но всичко това не се изразяваше в писъци, крясъци, викане, дърпане и „ох, не бива, това не е хубаво, аз никому още не съм позволявала такова нещо“. В случая „свенливост“ може би не е най-подходящата дума. И положително не е, ако в нея се крие дори сянка от срам, страх или желание да бъдеш „скромно момиче“. Защото в известен смисъл тя беше някак нещо отделно от собственото си стройно, стегнато, здраво, бронзово тяло, сякаш то беше някакъв интересен и сложен механизъм — наша обща собственост, който ни беше паднал от небето и който ние, невежите, трябваше да изучим с най-голямо търпение и благоговейно внимание, за да не пропуснем някакъв малък, но важен детайл, без чието познаване всичко би станало на пух и прах. И тъй ние преживявахме период на внимателни проучвания и най-тънки изследвания, към които тя се отнасяше с голяма сериозност, примесена с мила шеговитост („О, Джеки-бой, Джеки-бой, каква нощ чаровна, очите му хубави, чушката му — огромна!“) — шеги, в които думите не означаваха нищо, но тонът беше всичко, тон, който сякаш идваше от самия въздух, като че въздухът бе пълен с невидими струни и тя само посягаше напосоки и ги дърпаше с пръст. Но освен задълбочените изследвания имаше една спокойна обич, проста и естествена като въздуха, който дишаме, и понякога ми се струваше, че тя няма нищо общо с нашите други занимания — горещите целувки и учестеното дишане, че тя е нещо, което винаги е съществувало, и то отделно от това ново, загадъчно тяло, което така усилено занимаваше двама ни. Понякога Ан хващаше главата ми с две ръце, притискаше я до гърдите си и запяваше едва чуто стихчета, които в момента измисляше („Ах, Джеки, той мойта беда е една, но аз ще го пазя от всяка злина, и песен му пея на него сега, той чул ли е песен такваз досега!“), след което думите замираха и тя само тананикаше и сегиз-тогиз прошепваше: „Бедният Джеки-бой, аз ще го пазя и в студ, и в зной.“ После аз извръщах глава и през тънката лятна материя целувах тялото й, вдишвах го през материята.