Момчешки живот
- Автор: МакКаммон Роберт Рик
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Изток-Запад“
- ISBN: 978-619-152-271-2
- Переводчик: Елена Павлова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Момчешки живот». Краткое содержание книги:
— Можете да го оправите! — възразих. — Нали сте доктор!
— Така е, но дори ако го оперирам, няма да мога да го излекувам, Кори! Просто е пострадал твърде зле.
— Не можете просто… да го оставите… да умре!
— Върви да го видиш, сине! — подкани ме татко. — По-добре върви!
Докато още можеш, искаше да каже.
Татко изчака, докато д-р Лезандър ме въведе в една от стаите. На горния етаж чух свиркащ звук — чайник. Г-жа Лезандър се намираше над нас и вареше вода в кухнята. Стаята, в която влязохме, ухаеше на болест. Тук имаше шкаф с бутилки и тезгях с докторски инструменти, подредени на синя кърпа. А в средата на стаята имаше маса от неръждаема стомана с поставено на плота нещо, завито с памучно одеяло кучешки размер. Краката ми почти отказаха да се движат — под плата се бяха просмукали петна от кафява кръв.
Сигурно съм се разтреперил. Д-р Лезандър каза:
— Няма нужда да го правиш, ако не…
— Трябва! — отвърнах.
Докторът нежно вдигна част от одеялото.
— Леко, леко… — каза, сякаш говореше на ранено дете.
„Нещото“ потрепери и чух скимтене, което буквално ми разкъса сърцето. Очите ми плувнаха в горещи сълзи. Спомнях си това скимтене от деня, в който татко донесе Ребъл вкъщи — кученце в картонен кашон, което се боеше от тъмното. Изминах четирите крачки до ръба на масата и погледнах към онова, което ми показваше д-р Лезандър.
Една от гумите на камиона бе променила формата на главата на Ребъл. Бялата козина и плътта от едната страна на черепа бяха разкъсани, оголвайки костта и зъбите в постоянна усмивка. Розовият език се люлееше в езерце от кръв. Едното око бе добило мъртвешки сив цвят. Другото бе влажно от ужас. Около ноздрите на кучето бълбукаха балончета с кръв, а дишането му бе съпроводено с болезнен стържещ звук. Предната му лапа бе смазана на кайма, а от изкривения неестествено крак стърчаха парченца кост.
Мисля, че простенах. Не съм сигурен. Оцелялото око ме откри и Ребъл започна да се бори да се изправи. Д-р Лезандър подхвана тялото му със силните си ръце и движенията му спряха.
Видях игла, забодена в хълбока на кучето ми и система с бистра течност, вливаща се в тялото му. Ребъл простена и аз инстинктивно посегнах с ръка към съсипаната му муцуна.
— Внимателно! — предупреди ме д-р Лезандър.
Не си и помислях, че животно в агония може да посегне към всичко, което мърда, дори към ръката на момчето, което го обича. Кървавият език на Ребъл излезе навън и вяло близна пръстите ми, а аз стоях и се взирах вцепенено в червената следа, с която ме бе белязал.
— Той страда ужасно — каза д-р Лезандър. — Виждаш го, нали?
— Да, сър — отвърнах като в кошмар.
— Ребрата му са счупени, едно от тях е пробило дроба. Очаквах, че досега сърцето му ще се е предало. Вероятно така и ще стане съвсем скоро…
Д-р Лезандър отново зави Ребъл с одеялото. Аз можех само да се взирам в треперещото телце.
— Студено ли му е? — попитах. — Сигурно му е студено!
— Не, не му е студено — докторът го произнесе като „здудено“. Отново ме стисна за рамото и ме поведе към вратата. — Да вървим да поговорим с баща ти, става ли?
Татко все още чакаше, където го бяхме оставили.
— Добре ли си, партньоре? — попита и аз потвърдих, макар че ми беше много, много зле. Миризмата на кръв витаеше в ноздрите ми, гъста като грях.
— Ребъл е силно куче — каза д-р Лезандър. — Оживял е след травма, която би убила повечето други кучета на място… — той взе от бюрото си една папка и извади от нея лист хартия. Оказа се предварително напечатан лист, на най-горния ред на който пишеше „Случай #3432“. — Не знам колко дълго още ще живее Ребъл, но мисля, че към момента това е без значение.
— Искате да кажете, че няма шанс? — попита татко.
— Не, няма — отвърна докторът. Погледна косо към мен. — Съжалявам!
— Той е моето куче! — казах и се облях в пресни сълзи. Носът ми бе като запушен с цимент. — Може да се оправи!
Дори когато го казвах, знаех, че и цялото въображение на света не би стигнало за това.
— Том, ако бъдеш така любезен да подпишеш тук, ще мога да инжектирам на Ребъл упойка, която… ъъъ… — докторът отново ме стрелна с поглед.
— … ще му дари покой — уточни татко.