Островът на изкушението

— Всичко наред ли е? — Лори изникна от едната страна на Стиви.

— Търся Зандър — обясни й тя, оглеждайки салона. Стори й се, че мярна тъмната му коса сред морето от хорски глави, но явно се беше припознала. — Да си го виждала?

— Последно ви видях заедно.

Стиви излезе през вратата и тръгна по витото стълбище към долното ниво. Двама влюбени се прегръщаха в дъното му, но като я видяха да приближава, се разделиха засрамено. Надникна в по-малкия салон и провери в бара на горния етаж. Нищо.

Само едно място оставаше — долната палуба. Тръгна през отсека за гости възхитена и в същото време отблъсната от прекалената помпозност. Нищо чудно, че Ван дер Мейде не беше поръчал да заключат вратата. Все пак беше фукльо от класа, а по-впечатляващо от това нямаше накъде.

Тъкмо се канеше да обърне посоката, когато дочу едва доловимо хлипане.

Женски плач. Стиви замръзна на място, наостряйки слуха си. По-скоро момичешки. Гласът беше на млад човек.

Тръгна по звука, долепяйки ухо до вратата на всяка каюта. Акустиката обаче се оказа измамна заради всички кухини из стените и Стиви имаше чувството, че преследва перце, носено от вятъра.

Най-накрая намери каютата. Почука деликатно. Плачът моментално спря и тя напрегна слух в очакване на отговор. Когато не получи такъв, натисна дръжката на вратата.

В първия момент не разпозна момичето върху леглото. Платиненорусата й коса беше разрошена, роклята й — намачкана и разпорена, а от едната й длан към китката й се стичаше струйка кръв.

Но вдигна ли трескавия си, замъглен поглед към нея, Стиви веднага се досети коя е.

— Аврора — възкликна разтревожена. — Какво се е случило?