Островът на изкушението
- Автор: Фокс Виктория
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветелина Тенекеджиева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Островът на изкушението». Краткое содержание книги:
Слънцето потъваше зад хоризонта. По небето се простираше балдахин от бледи звезди.
Аврора стъпи с един крак на най-долното перило и се провеси над парапета. Още крачка, само още крачка, скок в неизвестното — и край. Какво ли щеше да е чувството? Студена, солена бездънност. Представи си непрогледните океански недра, кръстосвани от големи бели акули.
Какатра вече не се виждаше в далечината. Линията на хоризонта, отрязала като с нож притъмнялото небе от притъмнялата водна шир, разкриваше облия силует на земята.
Рубен тъкмо приключваше с речта си на долната палуба. Аврора не беше намерила сили да се присъедини към публиката от величаещи фалшивия му блясък угодници. Щеше да им е за последно, любимият им магнат нямаше да изнася повече речи. Навлизаше в сетния час от живота си, а дори не подозираше, че вече е смъртник. За пръв път всезнайкото не знаеше нищо.
Аврора стисна зъби с решимост. Впери поглед напред, а машината под краката й пореше водите към заветната цел, затвърждавайки съдбата, която си беше избрала.
Опипа с пръсти стоманата на ножа и нагласи дръжката му в удобна за хващане позиция.
Сигурно беше същото като да убиеш сърна — едно ловко, премерено мушване в гръкляна и готово.
Почти детска игра. Почти нечестно. Дори нямаше да му даде шанс да се моли за живота си.
На излизане от тоалетната Лори едва не се сблъска с Максимо Диас.
— Търсех те.
Тя се притисна с гръб към стената, отблъсквайки го с длани. Приближеше ли се до нея, винаги я изпълваше ужас.
— Трябва да се връщаме в салона — каза му сухо.
— Така ли? — Максимо понечи да я целуне, но тя извърна лице. — Отпусни се, Лори, нощта е прекрасна… Скоро ще сме съпруг и съпруга…
По коридора мина модна редакторка от свитата на Лурен Скот, усмихна се неловко и изчезна в тоалетната. Лори съумя да разсее изражението си на пълна погнуса, преди да бъде отчетено от жената. Максимо подпря с палец брадичката й.
— Сама се сещаш, че рано или късно ще поискам ръката ти публично.
— Не би посмял.
— Всички това искат.
— С изключение на мен.
— Ясно — подразни я със злобна нотка в гласа. — Знам, че не обичаш да прибързваш, Лори. Така де, на единия ден ми обръщаш гръб, а на следващия ме молиш да стана баща на детето ти…
— Говори по-тихо, ако обичаш.
— Няма кой да ни чуе.
— Обсъждали сме го хиляди пъти. Каза, че си наясно със…
— Знам, знам. — Той вдигна ръце, сякаш просто я бе занасял, но напоследък все по-често повдигаше темата за тайния им пакт. Лори имаше чувството, че колкото повече му се дърпа, толкова по-несериозно подхожда Максимо към нуждата от дискретност.
Редакторката излезе от тоалетната и той се възползва от възможността да млясне Лори право по устните, знаейки, че сега му е паднало. Тя му позволи да я целуне, изтърпявайки дори езика му в устата си. Когато се увери, че жената си е отишла, го отблъсна от себе си с длани.
— Подиграваш ли се с мен?
— Не повече, отколкото ти с мен.
С тези думи Лори осъзна, че животът й завинаги ще е свързан с този на Максимо Диас.
Той настоя да се държат за ръце. Тръгнаха по коридора, но нещо я накара да погледне назад. Някой ги наблюдаваше; усещаше погледа му по тила си.
Тъмната фигура се изпари толкова бързо от полезрението й, че Лори се усъмни дали изобщо я е видяла. Стори й се, че беше мъж: просто раздвижване в сенките, мистериозен фантом, по-неуловим и от пърхащи птичи крилца.
Ако се съдеше по регистрите на островния патрул, Хуан Ромеро, познат още като Енрике Маркес, изобщо не се беше качвал на борда на яхтата.
Докато вървеше към долната палуба, за да изпуши една цигара, Енрике си мислеше колко лесна част й се е паднала на Маргарет Дженсън. Госпожата единствено трябваше да се придържа към съгласуваната история.
— Три минути, Ромеро — натякна му ръководителят, като го видя накъде се е запътил.
Енрике се подсмихна нагло, издишвайки цигарен дим. Цял ден кръшкаше от работните си задължения, правеше си почивки, когато му скимнеше, зяпаше нахално жените и важничеше пред мъжете: само и само да вгорчи живота на организаторите. По-късно, когато цъфнеше със сънен поглед, уж задрямал на работното място, изобщо нямаше да се учудят, че е изпуснал яхтата на отплаване.
Смачка фаса и се върна в камбуза. Вътре приготвяха специални коктейли в излъскани до съвършенство чаши с формата на буквата „V“, допълнена със сребърна бъркалка, образуваща останалите два инициала от фамилията на Рубен, „DM“, чийто връх представляваше числото 60, направено от захарни диамантчета.