Островът на изкушението
- Автор: Фокс Виктория
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветелина Тенекеджиева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Островът на изкушението». Краткое содержание книги:
Тръгна обратно към имението, тананикайки си тихичко.
Библиотеката имаше духа на преплавал всички морета древен кораб. Стените не се виждаха от рафтове с вехти, оръфани книги и разпънати карти. Стрелката на гигантски компас върху стъклена дъговидна поставка сочеше към открито море. Внушителен античен глобус стоеше сякаш на пост до догарящия огън в камината. Масивен стенен часовник тиктакаше в унисон със сърцето на Зандър, два удара в секунда.
Жан гледаше през прозореца със сключени зад гърба си ръце.
— Трябва да направиш нещо — каза Зандър. — Поне това ми дължиш.
Другият нито помръдна, нито пророни дума. На Зандър му хрумна, че Жан като нищо можеше да е бил капитан на боен кораб в някой предишен живот. Открай време имаше такова излъчване: предвечно, сякаш дори пясъците на епохите го отминаваха незасегнат.
— Рубен не допуска чужда намеса в работите си — отговори му той. — Не мога да ти помогна.
Зандър не му беше спестил нищо: малтретирането на Биби, смъртта на Линъс, заплахите на Дърк.
— Налага се. Още не е късно да спрем произволите му.
Жан се позасмя и се обърна към него.
— Произволи?
— Отлично знаеш за какво говоря?
— Опасявам се, че не знам. Май ще трябва да ми обясниш.
Зандър стовари юмрук върху масата помежду им.
— Не се подигравай с мен, Жан. Накарай Рубен да хване юздите на Дърк, и то веднага, или, кълна се, ще разкрия пред целия свят тайната ти.
— За Какатра ли? Давай. Сигурен съм, че властите ще изслушат с интерес и за твоето участие.
— Не ме приравнявай с вас.
— Защо не? Доколкото си спомням, и ти изкара доста парички.
— И до последния цент ги вложих в благотворителни каузи.
— Винаги си бил същински символ на целомъдрието.
— В сравнение с теб — не си далеч от истината. — Зандър изигра коза си с финес. — Да не увъртаме повече, Жан. Не говорех за тайната на Какатра. Говорех за тайната от миналото ни. За случилото се при последното ни съвместно мореплаване. — Последва многозначителна пауза. — Ако си готов да вдигнеш завесата, повярвай ми, на твое разположение съм.
Максимо Диас остави чашата си с омекнали колене. Морска болест ли го беше хванала?
— Какво има?
Виждаше лицето на Лори размазано.
— Нищо — успя да отговори с пресипнал глас. Никога досега не беше страдал от морска болест. — Добре съм.
Прималяваше му. Стомахът го стягаше, сякаш му се ходеше по голяма нужда.
— Просто трябва да полегна за малко. — Олюля се на краката си, едва сдържайки се да не повърне. — Веднага.
— Макс…
Ненадейно подът се вдигна да го посрещне. Последното, което видя, преди да загуби съзнание, бяха суровите очи на онова досадно хлапе. Последното, което чу, беше трясъкът на счупено стъкло.
— Да го отведем в някоя от спалните за гости — предложи Ребека Щутгарт с дискретен глас, докато двете с Лори помагаха на Максимо да се изправи. Бяха привлекли вниманието на няколко от посетителите.
— Добре съм, добре съм. — Максимо заваляше думите. От крайчеца на устата му провисваше лига и се точеше към пода.
Лори вдигна поглед. Сведе очи в бързината и веднага се вгледа пак. Класически жест на изумление, достоен за филмов кадър.
Невъзможно.
Отсреща, в другия край на салона, ясно като бял ден видя… можеше да се закълне, че видя…
Би разпознала тези черни очи навсякъде дори след толкова много време.
Рико Маркес.
Рубен разпита охраната. Гаджето на Лори Гарсия, някой си безславен актьор красавец, беше пийнал повечко. Разполагаха с медици на борда, но не му се щеше да ги впряга заради някакъв си некадърник. Къде си мислеше, че се намира — в училищната дискотека ли?
— Казах ти, че тези отвари са смъртоносни — прошепна дрезгаво Кристина Майкълс, облизвайки устни. — Ако не те познавах, щях да си помисля, че целиш да се възползваш от нас.
Рубен изтръпна. През годините Кристина се беше подлагала на толкова пластични операции, че лицето й приличаше на купа с желе.
Издърпа един от служителите на охраната настрана.
— Намери Аврора Наш и я отведи в каютата ми. На момента. Свършиш ли работата, идваш сам да ми докладваш. Ясно ли е?
— Да, шефе. — Мъжът тръгна нанякъде.
Рубен изпита същото чувство на задоволство, както когато хванеше риба и я изкормеше собственоръчно. Ако пиянството на Максимо Диас беше най-големият дявол за тази вечер, щеше да го преглътне. В крайна сметка всички хлапачки като Аврора бяха един дол дренки: уплашени лигли, търсещи внимание и две-три благи думи. Щеше да си поприказва с нея и да й пробута някоя история. Да й наговори каквото искаше да чуе — все пак това беше по неговата част.