Островът на изкушението
- Автор: Фокс Виктория
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветелина Тенекеджиева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Островът на изкушението». Краткое содержание книги:
Свършеше ли с приветствията, щеше да намери Аврора. А намереше ли я, щеше да сложи край на всичко.
Къде ли се беше дянала?
На Стиви й се повдигаше от подобни представления. Живееха в двайсет и първи век, а на хората им липсваше въображение да измислят нещо ново. Рубен ван дер Мейде се беше подхилвал сластолюбиво през цялото време, обхождайки с влажен поглед разголеното тяло на жената. Стиви беше наясно, че танцьорката има готовност да свали гащичките, реши ли рожденикът да се възползва от предлаганите екстри. За богаташите всичко си имаше цена. Светът лека-полека се превръщаше в долнопробен публичен дом.
Дърк Майкълс изникна в полезрението й. Стоеше в отсрещния край на салона, до рамото на видимо потиснатата си съпруга, дъвчейки оживено с отворена уста. Стиви остави чашата си върху подноса на един от сновящите насам–натам сервитьори и тръгна към него.
— Почакай — спря я Зандър. — Какво си намислила?
Двойката пред тях им хвърли сърдит поглед, понеже Рубен тъкмо вземаше микрофона. Почука го с пръст да провери звука, подготвяйки се да изкаже официалното си приветствие към гостите.
— … да видя толкова много дългогодишни приятели — подхвана той, — толкова много любими лица…
Стиви прошепна в ухото на съпруга си:
— Колкото по-бързо приключим, толкова по-скоро ще си тръгнем.
— Намираме се на лодка — напомни й Зандър. — Няма как просто да си тръгнем.
— Голям си шегаджия. Знаеш какво искам да кажа.
Жената пред тях отново се обърна.
— Шшш!
— Първо ще говоря с Моро.
— Защо? Къде е смисълът?
Но Зандър не разхлаби хватката си. Може и да беше прав. Трябваше да прояви търпение. Не се бяха качили на борда, с цел да разпалят революция; дошли бяха да помогнат на Биби.
Рубен се потеше обилно под костюма си.
— Когато се сдобих с Какатра — разказваше той, — нямах представа каква важна роля предстои да изиграе. Не само за мен самия, но и за всички събрали се тук…
„Важна и още как!“ — помисли си горчиво Стиви.
— Тазвечерните празненства са посветени не само на рожденика, но и на острова, който обичаме…
— Хубаво — прошушна на съпруга си. — Но свърши ли тази глупост, отиваш да го търсиш.
Лори посети тоалетната на горната палуба, където беше много по-спокойно. Срещна само няколко гости, тръгнали на опознавателна обиколка и разочаровани, задето бяха изпуснали приветствената реч на домакина.
Помещението беше издържано в златисто и махагон. Приятна музика се носеше от скрити тонколони, а по мраморния под бяха подредени стилни кресла с кожена тапицерия.
Лори погледна отражението си в огледалото. Стана й чудно колко ли жени се бяха оглеждали във водите, обкръжаващи острова. Колко ли бездетни двойки, потърсили разтуха на Какатра, случайно бяха научили за решението на Ван дер Мейде и се бяха вглеждали в душите си чак до болезнените дълбини на съвестта.
Мисълта, че Жан беше намесен, я отвращаваше. Как бе могъл да се съгласи на подобна чудовищност? Коварството, мошеничеството, безчовечните машинации… И все пак обясняваше много неща. Магическата му поява в салона, чувството, че я познаваше по-добре от всеки друг, нуждата да се покрие след пристигането й в „Ла Люмиер“. А преодоля ли първичния шок от разкритието на Ребека Щутгарт, Лори осъзна, че бизнесът си е на Рубен, единствено и само негов. Въвличането не се припокриваше с посвещаването. Напълно естествено беше Жан да потърси прибежище в лицето на доверения сътрудник на покойните му родители. Нима можеше да го вини за това?
Когато Жан беше престъпил прага на „Трес Ерманас“ в онзи далечен, съдбовен ден, безспорно бе дошъл да я спаси — и то не само от Диего Маркес. На вербуваните жени се полагаха заплащане и доживотна опека. Можеше ли с ръка на сърцето да заяви, че ако Жан й беше поднесъл предложението си — да подобри неизмеримо живота на баща й, на Рико и, да, на нея самата, — щеше да го отхвърли?
„Вманиачи се по теб — беше й издала Ребека. — Ти беше прекалено различна, за да те пусне по каналния ред.“
Идеята замъгли съзнанието й, опияни я със сладкото си обещание.
В съзнанието й изплува образът на Омар, разкошните му сини очи.
Какво семейство можеха да бъдат тримата…
Аврора поглъщаше свежия океански въздух като скитник, намерил оазис в пустиня. Покритата кърмова палуба приютяваше шепа гости, които разговаряха оживено под топлата светлина на лампите, докато бризът разсейваше дима от цигарите им. Отправи се към носа. Там нямаше никого.