Пътят между световете
- Автор: Ирвин Ян
- Серия: Взор през огледалото #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Пътят между световете». Краткое содержание книги:
Лиан избърса кръвта, потекла от устата му. Мургавото лице посивяваше.
— Да, заклевам се! — извика в неистовото желание да изкупи вината си.
— Постарай се обаче да разкажеш истината за нас. Цялата!
— Преданията са самата истина! — отвърна Лиан. — Или поне най-доброто приближение до нея, което можем да извлечем от миналото.
Рулке го изгледа със съжаление.
— Горкото момче! Ти не издържа последния си изпит. Вярваш в онова, на което са те учили. Ако ще и всички останали също да вярват, майсторите са длъжни да съзрат истината. Историята е такава, каквато я напишат. Нямаме време за спорове. Искам да говоря със своя враг Тенсор преди смъртта си. Пренесете и него тук.
Когато положиха аакима до Рулке и Каран, той промълви с хъхрене:
— Каран… — Клепачите и трепнаха, не беше на себе си от болка. — Прости ми, че така ограничих израстването ти, че се опитах да потисна дарбите ти на трикръвна. Направих го уж за общото благо.
Тя плъзна бледата си ръка към дългите тъмни пръсти. Неговата длан беше още по-студена от нейната и съвсем измършавяла. Обърна полека глава към него и го погледна в очите.
— Мразех те заради това, но сега е все едно, нали? Клепачите й пак се спуснаха.
— Е, противнико — проговори Рулке, — вие, аакимите, се сдобихте със свободата си, а и ще си върнете света накрая.
— И за нас е прекалено късно — отвърна Тенсор. — Ние сме раса, преливаща от безразсъдство, но не много богата на доблест. Толкова дълго се оправдавахме с тебе, че вече не знаем как намерим мястото си в света сами.
— И на Сантенар, и на Аакан ще има аакими и занапред.
— Посрамени и унижени — отсъди Тенсор с пренебрежение. — Как бих искал да видя отново Аакан…
— Но няма да го бъде.
— Така е. Поне си отивам спокоен, че най-после си разчистих сметките с тебе.
— Тогава се радвай на победата си.
Рулке му подаде ръка. Лицето на аакима се сви.
— Всъщност ти ми нанесе поражение, а се показа и по-достоен от мен.
Главата му се люшна и той умря.
Мейгрейт дойде, без да я носят, макар и подкрепяна от Вартила. Спря до Рулке като мраморна статуя, вторачена в страшната рана.
— Ти се пожертва за мен.
— Дадохме си обет — отвърна той кратко. Какво друго можеше да се каже?
— Няма да те забравя.
— И аз завинаги ще бъда част от тебе.
— Какво ще сполети твоя народ, любими? Рулке я погледна в очите.
— Ние няма да чакаме да ни изтрие от света забравата. Единственото, което ни остана, е пустотата. Тя ще ни заличи като десетина милиарда видове същества преди нас, откакто се е породила първата клетка. Като ще измираме, нека поне накрая сме смели. Сами ще се хвърлим към смъртта.
Мейгрейт се отпусна на пода до него и положи глава на гърдите му.
— Рулке, какво да правя?
— Толкова съжалявам… Оплачи ме както подобава според тебе и следвай съдбата си.
— Не знам как… Нима аз мога да възстановя равновесието между световете?
Той изкашля лъскава кръв.
— Никой друг не знае какви са били намеренията на Ялкара. Прехвърли се с машината на Аакан. Ако тя е оцеляла, разкажи й за смъртта ми и я помоли да ти помогне. — Клепачите му натежаваха. — Как щяхме да се обичаме… Не ни позволиха.
— Аз ще знам, че съм обичала и съм била обичана.
— А плодът от нашата любов ще разтърси до основи Трите свята. Но за кароните това е краят.
Той затвори очи за последен път.
Мендарк дочака сгодния случай, който дебнеше от високия балкон. Изобщо не се надяваше дълбоко в душата си, но ето че шансът го споходи. Никой не пазеше машината, която той бе пожелал да си присвои още откакто чу за нея. С нейна помощ щеше да запечата здраво Възбраната и завинаги да се избави от враговете си.
А после… какви възможности се откриваха пред него с тази машина! Щеше да въведе на Сантенар ред, какъвто си представяше открай време… може би и на другите светове. От поне век у него не бе напирало подобно вълнение.
Слезе крадешком по стълбата. Фейеламор не се мяркаше никъде. Онези, които се занимаваха с мъртвите и умиращите, изобщо не поглеждаха другаде. А и машината беше между тях и него. Покатери се по скритата от останалите страна, настани се върху седалката и си позволи да ликува няколко секунди. Хвана ръчките и започна да настройва ума си за управление на машината.
Натисна няколко бутона и дръпна ръчките назад, като предвкусваше разправата с първия неприятел — Игър. Нищо. Опита отново. Творението остана напълно бездейно.
До ушите му долетя тъничък вик:
— Това е Мендарк! Лилис го сочеше.
Мендарк би я премахнал тутакси от пътя си, ако можеше. Какво ли пък струваше животът на едно дете пред безопасността на света, пред великото предопределение на самия Магистър? Нямаше време, за броени мигове всички се скупчиха около машината.