Върховният повелител
- Автор: Канаван Труди
- Серия: Трилогия „Черният магьосник“ #3
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: MBG BOOKS
- ISBN: 9789542989066
- Переводчик: Мирела Стефанова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Върховният повелител». Краткое содержание книги:
Сония е научила много в Гилдията и останалите ученици вече се отнасят към нея с неохотно уважение. Но тя не може да забрави какво е видяла в подземната стая на Върховния повелител — нито неговото предупреждение, че древният враг на страната им отново се надига. Колкото повече научава, толкова повече се засилват съмненията й в думите на водача на Гилдията. Възможно ли е действителността да е наистина толкова ужасяваща, колкото твърди Акарин или той просто се опитва да я примами в осъществяването на някакъв неописуемо мрачен план?
— Най-ужасните.
— Да, но ми е интересно дали това означава, че други са неверни.
— Кои?
— Очевидно не свързаните със сачаканските черни магьосници, които ще нападнат Киралия – обади се Езрил, докато поставяше поднос на масичката пред тях. – Какво ще прави Ротан? Сега вече няма нужда да ходи в Сачака.
— Сигурно вече пътува насам. – Денил взе предложената му чаша и отпи от горещата запарка.
— Освен ако не е решил да продължи да търси Сония.
Денил се намръщи. „Ротан е способен да го направи”.
На вратата се почука и те вдигнаха глави. Ялдан махна с ръка и вратата се отвори. Един куриер се поклони, огледа стаята и когато видя Денил, влезе вътре.
— Посланик. Един мъж иска да ви види. Всички места за посетители са заети, затова го отведох в покоите ви. Вашата прислужничка беше там и го прие.
Посетител? Денил остави чашата си на масата и стана.
— Благодаря – каза той на куриера. Мъжът се поклони и излезе от стаята. Денил се усмихна извинително на Ялдин и Езрил. – Благодаря за сумито. По-добре да отида да видя кой е този посетител.
— Разбира се – отвърна Езрил. – След това се върнете и ни разкажете за него.
Магьосниците вече се бяха прибрали в покоите си или се бяха заели със задълженията си, затова в коридора беше доста по-спокойно. Денил отиде бързо до вратата си и я отвори. От едно от креслата в приемната се надигна русокос млад мъж и се поклони. В първия момент Денил не го позна, защото бе облечен в по-убитите цветове, предпочитани от киралийците. После бързо влезе вътре и затвори вратата зад себе си.
— Привет, Посланик Денил – ухили се Тайенд. – Липсвах ли ти?
Глава 30
Забавяне на врага
В първия момент Имардин се появи като тъмна сянка върху жълтата зеленина на полята. После, докато се приближаваха към него, градът постепенно се разпростря от двете страни на пътя като гигантски протегнати ръце, които ги приветстваха с добре дошли. Сега, няколко часа по-късно, пред тях горяха хиляди лампи и осветяваха под проливния дъжд пътя им към Северната порта.
Когато се приближиха достатъчно, че да чуят потропването на капките върху стъклото на първата лампа, Дориен спря коня си и погледна назад към Акарин и Сония. Погледът му се отмести към другите хора, движещи се по пътя. Трябваше да се сбогуват набързо и да внимават какво казват. Хората щяха да приемат за странно, ако един магьосник разговаря твърде фамилиарно със своите спътници от простолюдието.
— Успех – каза той. – И се пазете.
— Вие ще загазите повече от нас, милорд – отвърна Сония, разтягайки думите по маниера на обитателите. – Благодаря за помощта. Не позволявайте на онези чуждестранни магьосници да ви пипнат.
— Вие също – отвърна той, усмихвайки се на акцента й. После кимна на Акарин, обърна се и пришпори коня си.
Стомахът на Сония се сви от притеснение, докато го наблюдаваше как се приближава към портата. Когато се изгуби от полезрението им, тя се обърна към Акарин. Лицето му беше скрито под качулката на наметалото.
— Води – каза той.
Тя подкара коня си встрани от главния път и навлезе в една тясна уличка. Обитателите зяпаха тях и изморените им коне. „Не си и помисляйте дори – предупреди ги мислено тя. – Може и да изглеждаме като обикновени селяни, които не познават опасностите на града, но не е така. И не можем да си позволим да привличаме вниманието”.
След като обикаляха половин час из копторите, те стигнаха до продавачите на коне в края на Пазара. Спряха пред табелата, на която беше нарисувана подкова. Някакъв жилав на вид мъж закуцука под дъжда към тях.
— Поздрави – каза той с груб глас. – Конете ли искате да продадете?
— Може би – отвърна Сония. – Зависи от цената.
— Дайте да хвърля едно око. – Той им махна с ръка. – Влезте да се скриете от дъжда.
Те го последваха в голямата конюшня. От двете страни имаше преградени клетки, няколко от които бяха заети. Двамата слязоха от конете и оставиха мъжа да ги огледа.
— Как му е името на тоя?
Сония се поколеба. Бяха сменяли конете три пъти и тя не си беше направила труда да им научи имената.
— Серини – отвърна тя. – Кръстих го на един приятел.
Мъжът се изпъна и я погледна изпитателно.
— Серини?
— Да. Познаваш ли го?
Изведнъж от съседната клетка се разнесе кискане.
— Кръстила си коня си на мен?
Вратата се отвори и навън изскочи дребен мъж, облечен със сиво палто, следван от Такан и един по-грамаден, мускулест мъж. Сония се взря в говорещия мъж и ахна изненадано, щом го разпозна.