Върховният повелител

Сония веднага се разсъни. Тя изненадано забеляза, че конят й е спрял. Огледа се и видя, че Дориен я наблюдава със странно изражение на лицето. Бяха отбили по някакъв път, който водеше към една къща и Акарин не се виждаше никакъв.

— Отиде да вземе храна – обясни Дориен.

Тя кимна, прозя се и разтърка лицето си. После отново погледна към Дориен, който продължаваше да я гледа замислено.

— За какво си мислиш? – попита го тя.

Той извърна поглед и се усмихна накриво.

— Мислех си, че трябваше да те отведа от Гилдията, още когато имах тази възможност.

Тя усети познатото чувство за вина.

— Гилдията нямаше да ти позволи. Аз нямаше да ти позволя.

Той повдигна вежди.

— Така ли?

— Да. – Тя избегна погледа му. – Трябваше ми доста време да реша, че наистина искам да остана и да изуча магията. Щеше да е нужно много повече, за да променя отново намеренията си.

Той помълча.

— Ти... мислиш ли, че щеше да се изкушиш?

Тя си спомни за деня, в който бяха отишли заедно при потока, както и за целувката му. Не можа да сдържи усмивката си.

— Малко. Но аз почти не те познавах, Дориен. Няколко седмици не са достатъчни, за да си сигурен за някого.

Очите му проблеснаха, когато погледна над рамото й. Сония се обърна и видя, че Акарин язди към тях. Тя се съмняваше, че някой ще го разпознае с тази къса брада и обикновени дрехи. Но ако някой се загледаше по-внимателно, щеше да забележи, че язди твърде добре. Трябваше да му го каже.

— А сега сигурна ли си?

Тя се обърна към Дориен.

— Да.

Той въздъхна и кимна с глава. Сония отново погледна към Акарин. Изражението му бе мрачно и сурово.

— Макар че трябваше да се постарая доста, за да убедя него – додаде тя.

Дориен издаде странен звук. Тя се обърна, проклинайки се за недообмисления коментар, но той просто избухна в смях.

— Горкият Акарин! – рече лечителят, поклащайки глава. – Някой ден ще станеш забележителна жена.

Сония го погледна и усети как лицето й пламва. Опита се да измисли някакъв остроумен отговор, но думите просто й убягваха. Тогава Акарин се приближи до тях и тя просто се отказа.

Когато й подаваше питката хляб, Акарин я погледна в очите. Тя усети, че отново се изчервява. Той повдигна вежди и погледна замислено към Дориен, но лечителят само се усмихна, смушка коня си и потегли.

Те продължиха да яздят, като се хранеха по пътя. Час по-късно стигнаха до малко селце. Двамата с Акарин слязоха, подадоха юздите си на Дориен и лечителят отиде да потърси животни за смяна.

— И какво обсъждахте двамата с Дориен преди малко? – попита Акарин.

Тя се обърна и го погледна.

— Обсъждахме?

— Пред фермата, докато купувах храна.

— А, тогава ли. Нищо.

Той се усмихна и кимна.

— Нищо. Много увлекателна тема. Поражда очарователни реакции в хората.

Тя го погледна хладно.

— Може би това е учтивият начин да ти подскажа, че не е твоя работа.

— Щом казваш.

Щом зърна многозначителния израз на лицето му, тя усети как я жегва раздразнение. Наистина ли беше толкова лесна за разгадаване? „Но след като аз мога да разпознавам настроенията му, той сигурно с лекота усеща моите”.