Върховният повелител

Акарин въздъхна.

— Сънувах смъртта й всяка нощ. В сънищата ми аз й казвам, че ще отвлека вниманието на Дакова, за да може тя да избяга. Казвам й, че ще му попреча да я намери. Но тя винаги ме пренебрегва. Винаги отива при него.

Сония се протегна и погали ръката му. Пръстите им се сплетоха.

— Тя ми обясни, че робите смятат за чест да служат на магьосник. Каза, че чувството им за чест им помага да понасят всичко по-леко. Аз смятах, че могат да си позволят да мислят по този начин, ако нямат друг избор, но не и ако имат – или ако господарят им реши да ги убие.

Сония се сети за Такан, за това как той наричаше Акарин „господарю” и как му подаде камата върху обърнатите китки на ръцете си, сякаш му предлагаше много повече от обикновено острие. Може би наистина беше така.

— Такан продължава да мисли по този начин, нали? – попита тихо тя.

Акарин я погледна.

— Да – отвърна той. – Не може просто да забрави навиците си. – Той се засмя. – Мисля, че през последните години настояваше да извършва ритуалите само за да ме ядоса. Знам, че никога не би се върнал към онзи живот по собствена воля.

— Но въпреки това е останал с теб и не ти е позволил да го обучиш в изкуството на магията.

— Не, но затова си има много практични причини. Такан не би могъл да се присъедини към Гилдията. Щяха да задават твърде много въпроси. Дори да му бяхме измислили минало, пак щеше да му е трудно да избягва уроците, които включват споделянето на съзнания. Щеше да е твърде рисковано да го обучавам тайно. Ако се беше завърнал в Сачака, нямаше да оцелее без черната магия. Според мен той не вярваше, че ще се справи с това познание на онова място. В Сачака има само господари и роби. За да оцелее като господар, той трябваше да си намери свои роби.

Сония потрепери.

— Звучи ми като ужасно място.

Акарин сви рамене.

— Не всички господари са жестоки. Ичаните са изгнаници. Те са магьосници, които кралят е прогонил от града – и то не само заради свръхголемите им амбиции.

— Как кралят ги е накарал да напуснат?

— Собствените му сили са значителни, а и има доста поддръжници.

— Кралят на Сачака е магьосник!

— Да. – Акарин се усмихна. – Само Обединените земи имат закони, които забраняват на магьосниците да управляват или да имат твърде голямо влияние в политиката.

— Нашият крал знае ли това?

— Да, макар да не разбира колко са могъщи сачаканските магьосници. Всъщност вече знае.

— И какво мисли кралят на Сачака за ичаните, които нападат Киралия?

Акарин се намръщи.

— Не знам. Ако знаеше за плана на Карико, той нямаше да го хареса, но сигурно щеше да реши, че няма да успее. Ичаните винаги са били твърде заети да се бият помежду си, за да мислят за формирането на съюз. Ще бъде много интересно да се види как ще реагира сачаканският крал, когато съседната му земя бъде управлявана от ичани.

— Ще ни помогне ли?

— О, не. – Акарин се засмя с горчивина. – Забравяш колко силно сачаканците мразят Гилдията.