Убийството на султана

– И Теоман ли го няма?

– Не, професоре, никой… – замълча. – Но зад вратата имаше бележка – извади от джоба си сгънат на две лист и прочете: „Професоре, чаках ви, не дойдохте. Трябва да си ида вкъщи. Ще се върна до час, Тео“ – свърши с четенето и ме погледна. – Вероятно вие сте професорът…

– Да, а Теоман му е съквартирант…

– Добър приятел, няма що, оставил ранения и си заминал.

– Той няма вина. Предупреди ме, че ще си тръгне и аз уж да дойда рано, обаче…

Святкащите му очи изведнъж се вторачиха.

– Ей го нашия светкавичен отряд, пристига. Виж само как се тътрузят… Сякаш са тръгнали по курви в Бейоглу… Елате ми, елате, ще ви науча аз вас!

След всички събития сутринта не бях в състояние да гледам как Али кастри колегите си и влязох в стаята.

Акън все още не беше в съзнание. Може би спеше от силните успокоителни. Много го боляла раната на езика. Приближих се, лицето му беше спокойно. Значи не го болеше. Добре, докторът каза, че ще се оправи. Повече щяло да продължи заздравяването на счупените пръсти. Но скоро щял да проговори. Ех, дано по-скоро разкаже какво се е случило… Може да се разреши цялата загадка. „Да, господин главен комисар, Четин и Ерол дойдоха у дома. Без да подозирам нещо, ги поканих вътре… Още от вратата се нахвърлиха върху ми.“ Дали наистина щеше да каже така? Да разкаже това? Или? Или какво? Не, не аз съм нападнал Акън. Погледнах бившия си асистент, чиито коси изцяло закриваха челото му. Дишаше леко. Че защо да го нападам? Не мога да си спомня такова нещо. Но и убийството на Нюзхет не си спомням. От паметта ми е изтрито всичко след телефонния разговор. Пълен мрак. Ни звук, ни образ, ни мирис… Ами ако аз съм ранил Акън? Хайде стига, не мога да нападна двама души едновременно! Но кой твърди, че е едновременно? Нали не знаем по кое време е бил нападнат Акън? Възрастната му съседка каза, че се прибрал към пет. Някакъв сериал започвал по телевизията… Значи… Значи, след като не помня какво съм правил… Преди да убия старата си любов, съм се отбил в дома на бившия ми асистент… Престани, стига толкова! Дори не знаех, че Акън е бил асистент на Нюзхет. Научих го вчера от Сибел… Защо да нападам момчето без причина? Ами ако съм го чул преди това и съм забравил? Нали такава ми е болестта… Дисоциативна фуга… Глупости, да не свързваме всяко забравяне с това. Всъщност, ако съм чул за асистентството на Акън, трябва да съм научил и за пристигането на Нюзхет в Истанбул. И след като не е възможно, нито вероятно да забравя това… Не, няма нужда от такова напрежение. И защо непременно аз трябва да съм виновен? Когато Акън проговори, случаят непременно ще се изясни. И аз ще се измъкна от този ужас. Ами