Изповядвам

Пиша ти от едно словенско градче, казва се Йесенице. Ще поискам да ми сложат печат на писмото, все едно няма война. И ще го отнеса с нашия камион, който днес заминава пълен с пощенски чували – не искат да стоим със скръстени ръце, докато чакаме да започне истинският сблъсък, и затова ни карат да вършим нещо полезно. Но това писмо ще поверя на Янчар321, той е единственият човек, способен да направи нужното, за да го получиш. Нека Бог, в когото вече не вярвам, да му помага. Моля те да ми пишеш както винаги на пощенския клон в Марибор. Ако не ме убият, ще чакам с нетърпение отговора ти. Чувствам се толкова самотен, скъпи Феликс Ардевол. От смъртта лъха студ и аз все по-често треперя. Твой приятел Драго Градник, бивш свещеник, бивш богослов, отказал се от блестяща кариера в курията на люблянската епархия, а може би и в Рим. Твоят приятел, който сега е първокласен стрелец при партизаните и няма търпение да изтръгне Злото от корен.

Освен това имаше писма от десетина антиквари, колекционери и брокантери от цяла Европа в отговор на конкретни запитвания от страна на баща ми. И две писма от доктор Вуан от Шанхай, в които той уверяваше на неправилен английски, че онзи щастлив ръкопис (без повече пояснения) никога не е бил в ръцете му, желаеше дълъг и щастлив живот, успех в делата и растящо благополучие в личните, семейните и сърдечните отношения. Почувствах, че благопожеланията на доктор Вуан се отнасят и за мен. Имаше и много други най-различни документи.

Един скучен дъждовен следобед, понеже бях прик­лючил с проверката на изпитните работи и нямах желание да мисля за философията на езика, реших да си скучая вкъщи, без да чета, просто да бездействам. Театрите не предлагаха почти нищо, концертите не ме привличаха и толкова години не бях ходил на кино, че нямах желание да проверявам дали все още се правят цветни филми. И така, прозях се и си рекох, че е дошло време да подредя най-после книжата на баща ми. И така, сложих на грамофона тетралогията322 и се захванах за работа. Първото, което ми попадна, беше едно от писмата на Морлен, който живееше в Рим и, изглежда, беше свещеник, макар че още не знаех със сигурност това. И точно в този момент ми се прииска да си изясня някои неща от живота на баща ми. Не защото смятах, че така ще си изясня обстоятелствата около смъртта му – просто защото всеки път, когато отварях личния му архив, откривах по някоя малка изненада, която ме засягаше. Може би затова ти пиша неуморно от толкова седмици вече, както не съм правил никога през живота си. По всичко личи, че кучето, което ме е подгонило, всеки момент ще ме хване. Може би затова събирам откъслечни спомени – защото, ако все пак им дойде времето, ще ми бъде много трудно да ги подредя както подобава. Така че продължих да се занимавам с подбора. В продължение на два часа, още по време на пролога (вече бяхме стигнали до момента, когато разярените Вотан и Логе открадват пръстена и нибелунгът произнася ужасното проклятие за нещастията, които ще сполетят всеки, който го сложи на пръста си), подреждах кореспонденцията и няколко рисунки на различни предмети, направени вероятно от баща ми. И след повече от час и половина, когато Брюнхилда не се подчинява на Вотан и помага на горкичката Зиглинда да избяга, намерих един лист с вече излезлия от употреба холандски формат323, с текст на иврит, две пожълтели страници, изписани с мастило, и познах почерка – беше на баща ми. Очаквах да открия някое от хилядите неща, привлекли любопитството му, и когато започнах да чета, си помислих, че моят позабравен иврит няма да ми позволи да прочета с лекота текста. След пет безплодни минути, след напразни справки в речниците, дойде изненадата. Текстът не беше на иврит, а на арамейски, но замаскиран, скрит в еврейската азбука. Беше ми странно да го чета така, защото съм свикнал да чета арамейски на древносирийската азбука. Трябваше само да започна. За минута разбрах две неща: първо, че доктор Гомбрен е свършила добра работа, защото лесно се справям с арамейския, и второ, че това не е копие на древен текст, а писмо от баща ми до мен. До мен! Баща ми, който приживе се беше обърнал лично към мен може би петдесетина пъти и почти винаги за да ми каже какви, по дяволите, са тези крясъци, беше написал нещо, предназначено за неговия пренебрегван син. И можах да се убедя, че се е справял с арамейския много по-добре от мен. Вече бях прочел цялото писмо, когато Зигфрид, безстрашният син на Зиглинда, с жестокостта, присъща на героите, уби нибелунга Миме, който го е отгледал, за да осуети неговото предателство. Гората на героите, текстът на арамейс­ки, всичко зовеше за кръв. Около мен – само кръв. Наведен над текста, без да го вижда, Адриа мислеше за ужасните неща, които беше прочел, и остави плочата да се върти повече от половин час, преди да я обърне от другата страна. Сякаш действащите лица повтаряха движенията си до безкрай под акомпанимента на лекото пукане на иглата. И той като Зигфрид беше смаян от откритието. Защото писмото започваше с думите скъпи сине Адриа. Пиша ти за тази тайна със слаба надежда, че някой ден след много години ще научиш какво се случи. Най-вероятно е това писмо да се загуби завинаги сред книжата, които постепенно ще изчезват, погълнати от ненаситните безкрили насекоми, които неотлъчно съпътстват притежателите на библиотеки със стари книги. Ако го четеш, значи си подредил моите книжа, направил си това, към което те насочвах, и си научил иврит и арамейски. А ако си научил иврит и арамейски, сине, значи си станал учен, какъвто си представях, че ще бъдеш. И значи аз съм спечелил партията срещу майка ти, която иска да те направи неуспял цигулар. (Всъщност на арамейски пишеше неуспял свирач на ребек324, но си личеше гадният характер на баща ми). Искам да знаеш, че ако четеш това, значи не съм могъл да се върна вкъщи и да го унищожа. Не знам дали официалната версия ще е, че съм станал жертва на катастрофа, но искам да знаеш, че съм бил убит и че моят убиец се казва Ариберт Фойгт, бивш лекар нацист, участвал в чудовищни опити (спестявам ти подробности), който иска да си върне цигулката сториони, която някога му отнех чрез изнудване. Отивам далеч от къщи, така че гневът му да не падне върху вас, както птичката, преструвайки се на ранена, отвежда хищника далеч от малките си. Не търси убиеца. Когато четеш това писмо, сигурно вече отдавна ще е умрял. Не търси и цигулката, не си струва. Не търси това, което аз намирах в много от предметите, които колекционирах – задоволството да притежаваш редки вещи. Не го търси, защото то постепенно поглъща човека и е страст, която няма граници и те кара да правиш неща, за които после ще съжаляваш. Ако майка ти е жива, спести й историята, която ти разказвам. Сбогом. А долу – нещо като послепис, който ме накара да се почувствам нещастен. Послепис, в който казваше уби ме Ариберт Фойгт. Изтръгнах Виал от лапите му, изцапани с кръв. Знам, че са го пуснали на свобода и непременно ще дойде да ме търси. Фойгт е злото. Аз също съм злото, но Фойгт е абсолютното зло. И ако умра от насилствена смърт, не вярвай на тези, които ще ти говорят за катастрофа. Фойгт. Не искам да отмъщаваш, сине. Няма и да можеш, разбира се, защото, когато прочетеш това писмо, ако изобщо го прочетеш, Фойгт вече от много години ще гние в ада. Ако са ме убили, значи Виал, нашата сториони, е изчезнала от къщи. Ако покрай всичко това се заговори публично за Фойгт или за нашата цигулка, да знаеш, че съм открил чий е бил инструментът, преди Фойгт да го присвои: притежателката е Нече де Бук, белгийка. Желая от все сърце Фойгт да свърши зле и някой, не знам кой, да не го остави да спи спокойно, докато е жив. Но не искам това да си ти, защото не искам да те петня с моите дела. Вече си ме опетнил, татко, помисли си Адриа, защото си ме заразил със семейната болест: усещам сърбежа в пръстите, когато желая някой предмет. Арамейският текст свършваше с лаконичното сбогом, сине. Вероятно това са последните думи, които е написал. И нито дума, за да му каже обичам те, сине. А може би изобщо не го е обичал.