![Към кулата на Зеления ангел. Част втора [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/7/9/0/km-kulata-na-zeleniya-angel-chast-vtora-bg-download.jpg)
Към кулата на Зеления ангел. Част втора [bg]
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: Спомен, печал и трън #3
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-566-5
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Към кулата на Зеления ангел. Част втора [bg]». Краткое содержание книги:
„Бриниох небесни!“
Еолаир беше прекарал часове под ледения вятър, но щом зърна тялото на приятеля си, усети вцепеняващ студ. Темето на Изорн беше подгизнало от кръв.
„О, богове, как ще кажа на баща му!?“
Забърза напред и сграбчи Изорн за рамото, за да го обърне. Лицето на младия римър беше покрито с кал и топящ се сняг. Еолаир се опита да го почисти внимателно и Изорн се закашля.
— Жив си!
Младежът открехна очи.
— Еолаир?
— Да, аз съм. Какво стана? Зле ли си ранен?
Изорн вдъхна дълбоко и изхъхри.
— Изкупителят да ме пази, не знам. Имам чувството, че главата ми зее. — Той повдигна треперещата си ръка към темето си и огледа окървавените си пръсти. — Един хунен ме цапардоса. Огромен и космат.
Отпусна се назад и затвори очи — Еолаир отново се скова от ужас, — но пак ги отвори. Изглеждаше по на себе си, но думите му като че ли опровергаха това.
— Къде е Мейгуин?
— Мейгуин ли? — Еолаир хвана ръката на младия мъж. — В лагера е. Ти си в Наглимунд и си ранен. Ще потърся някой, за да ми помогне да те отнесем…
— Не — прекъсна го настоятелно Изорн въпреки немощта си. — Тя беше тук. Исках да я настигна, когато… когато гигантът ме цапардоса. Не можа да ме довърши обаче.
— Мейгуин… тук? — За момент му се стори, че севернякът му говори на някакъв неразбираем език. — Какво искаш да кажеш?
— Каквото казах. Видях я да се разхожда покрай биещите се, обикаляше крепостта. Помислих си, че съм се заблудил заради мъглата, но знам, че тя е… особена. Тръгнах след нея и я видях точно… ей там… — Той сви очи от болка и посочи далечния ъгъл на масивната крепост. — Продължих натам, но онова чудо ме изненада отзад. Преди да се усетя, лежах ей тук. Не знам защо не ме доуби. — Въпреки студа по бледото му чело избиха капки пот. — Може би го е нападнал някой от ситите.
Еолаир се изправи.
— Ще доведа помощ. Лежи и не мърдай.
Изорн се опита да се усмихне.
— Мислех да се поразходя из дворцовите градини тази вечер.
Графът зави приятеля си с наметалото си и се втурна към предната част на крепостта, като заобиколи обсадената й врата. Откри хернистирците, които се бяха струпали до една цепнатина във външната стена като ужасени от гръм овце, и подбра четирима от по-здравите, за да отнесат Изорн до лагера. Щом се увери, че младежът е в безопасност, се върна да потърси Мейгуин. Беше му коствало огромни усилия да се погрижи първо за приятеля си.
Не му отне много време да я намери. Беше се свила на кълбо на земята от задната страна на крепостта. Макар да не забеляза никъде по нея никакви следи от насилие, щом я докосна, усети, че кожата й е мъртвешки студена. И като че ли не дишаше.
Когато след известно време отново дойде на себе си, Еолаир видя, че носи отпуснатото й тяло на ръце — препъваше се из лагера в подножието на хълма под Наглимунд. Не помнеше как е стигнал дотук. Някакви човешки лица вдигаха очи към него, щом ги приближаваше, но в този момент той по нищо не ги различаваше от проблясващи животински очи.
— Кира'ату казва, че е жива, но много близо до смъртта — каза Джирики. — Поднасям ти скръбта си, Еолаир от Над Мулах.
Щом графът вдигна очи от бледото, отпуснато лице на Мейгуин, ситската лечителка се надигна от сламеника, мина кротко покрай Джирики и излезе от шатрата. На Еолаир му се прииска да я върне, но знаеше, че има и други, които се нуждаят от помощта й, между които и някои от неговите воини. Беше ясно, че тук тя вече няма работа, макар на самия него да не му беше ясно какво точно е направила. Беше прекалено зает да помогне на Мейгуин да оживее, за да обърне достатъчно внимание, докато стискаше хладната ръка на младата жена, сякаш за да й предаде малко от своята трескава топлина.
Върху лицето на Джирики имаше кръв.
— Ранен си — промълви Еолаир.
— Само драскотина. — Джирики махна с ръка. — Твоите мъже се сражаваха храбро.
Еолаир се поизвърна, за да може да му говори, без да извива врат, но не пусна пръстите на Мейгуин.
— Свърши ли обсадата?
Джирики не отговори веднага. Дори потънал в безмерна скръб, Еолаир изпита внезапен страх.
— Не знаем — отговори най-после ситът.
— Какво означава това?
Джирики и народът му притежаваха някакво ненарушимо спокойствие, което ги различаваше от Еолаир и простосмъртните като него, но въпреки това беше ясно, че ситът е разтревожен.
— Запечатаха крепостта с Червеноръкия в нея. Изпяха великото Слово на промяната и вече не можем да проникнем вътре.
— Не можем да проникнем вътре? Как е възможно това? — Еолаир си представи огромни камъни, струпани от вътрешната страна на входа. — Няма ли начин да се атакува вратата?