Черното копие и сянката на Властелина [bg]

Разсъжденията му бяха прекъснати от шум на гласове – засега отдалечени, но насочили се право насам, Фолко и Торин се притиснаха към земята, хобитът горещо призова всемогъщата Варда Елберет, молейки я да отклони погледите на враговете им от тайното им убежище. Щ Но Господарят се оказа много по-хитър отколкото предполагаха. Сред дърветата се замяркаха фигури на хора и троли, старателно претърсващи всеки храст и всяко дърво. Ловките ангмарци като котки се катереха по дънерите, за да проверят дали бегълците не се крият сред листака на дърветата. Тролите чупеха филизите на младата гора, хазгите подушваха всяка дупка в земята... Фронтът преследвачи се приближаваше. Фолко в отчаяние прехапа устни.

- Оттегляме се, Торин – глухо промълви той.

За миг му причерня пред очите. Всичките им планове пропадаха, пак трябваше да бягат, преди да е станало късно... Успяха да се изплъзнат в най-последния момент. Изтормозеният от очакването Дребосък едва не се разплака от разочарование, когато Торин с две думи му разказа за случилото се.

- Да яхваме конете, приятели! – запазил хладнокръвие, изкомандва Торин. – Напред към онзи хълм, Дребосък. Там ще се скрием...

Обраслият с високи храсти хълм можеше да послужи за сигурно убежище. От двете му страни минаваха било стари зараснали просеки, било някога прокарани пътища. На това място приятелите решиха да направят засада, но първото нещо, което сториха, щом достигнаха хълма, беше да се хвърлят на земята изнемощели и паднали духом.

Бавно се нижеше времето, все по-високо се издигаше слънцето. Нищо не нарушаваше горското спокойствие. Изведнъж Фолко потръпна като да бе събуден от внезапен порив на студен вятър. Сякаш попаднал в нечия невидима, но безкрайно могъща длан, той се протегна с цялото си същество към дупката, сега заобиколена от четири обръча стражи. Светът се разпростря под него в шеметен полет и хобитът отново усети на гърба си невидими криле, както в онзи незабравим сън, в който за пръв път пред вътрешния му поглед се появи Гандалф, а след това и прекрасното Задморие. Бързо пробяга под него килимът на гората – и пред него зина черна паст кръглата дупка със самотна човешка фигурка на дъното й. Човешка?! Как пък не! Мрак се диплеше в гънките на наметалото, а дори и самото наметало бе изтъкано от нишки магическа нощна мъгла. Очите на създанието в трапа пламенееха така, все едно черепът бе пълен с жива жарава, с горящи въглища. Ето че широко се разтвориха мъгливите поли на наметалото – нима под него имаше човек? Не! Приличащото на човек същество се наведе към земята и...