Черното копие и сянката на Властелина [bg]

- Вие да не сте полудели?! – хвана се за главата хобитът. – Какво мога да направя сам? Дори ако извадя невероятен късмет и успея – какво да правя после? А не съм самоубиец!

- Да, прав си – след известно мълчание проговори Торин. – Или всички заедно ще изпълним замисленото, или няма да го изпълним изобщо. Никой не знае какво всъщност крои Олмер. Прав си... Тръгваме!

Стегнаха багажа си за броени минути. Покриха муцуните на конете си да не би ненадейно изпръхтяване да осуети бягството и предпазливо ги изведоха зад чертата на стражевите постове. Щом решиха, че са се отдалечили достатъчно, те скочиха в седлата.

Бледо светеше намаляващата луна, черните клони на вековните дървета надвисваха над главите им, приятелите се навеждаха до гривите на конете, за да запазят очите си. Пътуваха на югоизток, ориентирайки се по звездите, за късмет небето бе почти безоблачно. В главата си хобитът чувстваше празнина й необятна, бездънна, убийствена. Какво да правят по-нататък? Единственият шанс да не изпуснат Господаря сега, докато не се е изгубил в безкрайните простори, бе да го последват, но как да осъществят това без излишно да рискуват главите си? Оставаше им да се държат както в дните на преследването от Мъгливите планини до Пустата планина, ала тогава още можеха да отричат, а сега вече нямаше да стане.

Далечният отзвук на тръбящи тревога рогове и едва дочуващият се шумна много гласове прекъснаха размишленията му.

„Явно отсъствието ни е било забелязано“ – помисли си Фолко, пришпорвайки коня.

Те препускаха цяла нощ, криволичеха и объркваха следите си, за да се откъснат от преследвачите. Пот степенно хобитът, който избираше посоката, започна все повече да завива на североизток. Помнеше за дупката, изгорена от Небесния огън и знаеше, че Господаря няма да я подмине.

Дойде утро. Ясно, слънчево и безгрижно. Приятелите сриха конете в гъсто обрасла долчинка. Дребосъка бе оставен да наглежда животните въпреки отчаяните му протести, а Торин и Фолко, след като по десет пъти провериха всяка закопчалка на доспехите и остротата и здравината на всяка стрела, предпазливо, на места пълзешком се придвижиха напред. Щом преминаха гъст лещак, като едва си пробиха път през преплетените клони, те видяха право пред себе си трапа на Небесния огън. Хобитът безпогрешно изведе Торин при него, сякаш вървеше към слънце със затворени очи. Кълбото Мрак на дъното на кръглата яма беше недокоснато, Фолко бе почти сигурен, че именно това търси Олмер и непременно ще дойде тук за него. Затова хобитът нямаше право да не улучи.

- Нещо ми призлява... – намръщено промърмори Торин, като с мъка преглъщаше на сухо. – Все едно съм препил бира... и то гадна, много гадна бира. Слушай, ами ако не дойде, а вместо това се хвърли да преследва?

- Няма да ни преследва – уверено каза Фолко. -Това място за него е по-важно от всички шпиони на света взети заедно. По дирите ни ще изпрати някой друг. Макар че хората му тук са малко.