Зовът на барабана [bg]

Лицето му стана алено от усилието, когато заеха правилната позиция и заедно вдигнаха голямото дърво на нивото на раменете си. Твърде зает, за да продължи с размишленията на Марк Аврелий, Джейми насочваше движенията на племенника си с глава и задъхани команди, докато се опитваха да нагласят огромния ствол в жлебовете под него.

— Ох, поривите на импулса, нали? — Иън отметна кичур коса от потното си лице. — Май чувствам някакъв порив в корема си. Това лошо ли е?

— Смятам, че това е приемливо телесно усещане по това време на деня — каза Джейми и изсумтя леко, докато нагласяше ствола на място. — Малко остана, Иън.

Дървото падна в жлебовете си, те отстъпиха назад и въздъхнаха от облекчение. Иън се ухили на чичо си.

— Искаш да кажеш, че и ти си гладен, а?

Джейми се ухили, но преди да отговори, Роло вдигна глава, наострил уши, и нададе тихо ръмжене. Като видя това, Иън се обърна да погледне и замръзна, докато бършеше лице с края на ризата си.

— Имаме си компания, чичо — рече той и кимна към гората. Джейми се скова. Преди да се обърне и да посегне към някакво оръжие обаче, аз разбрах какво бяха видели Роло и Иън в сенките на растенията.

— Не се тревожете — казах, развеселена. — Това са нашите познати, с които се напихме, но облечени като за гости. Предполагам, че това е поредният обрат на съдбата, нали така?

Накогнауето изчака любезно в сянката на кестеновата горичка, докато се увери, че сме го забелязали. После излезе бавно от гората, следван не само от синовете си, но и от три жени, две от които носеха големи вързопи на гърбовете си.

Едната беше младо момиче, на не повече от тринайсет години, а другата на трийсетина години, явно майка ѝ. Третата жена беше много по-възрастна, но не баба, помислих си, като видях колко прегърбена и белокоса е, по-скоро прабаба.

Те наистина бяха издокарани за гости. Накогнауето беше с голи крака, с кожени мокасини, но носеше бричове от муселин, широки при коленете, и розова памучна риза, прихваната на кръста с колан, окичен с бодли от таралеж и бели и лилави миди. Отгоре имаше кожена жилетка, поръбена с мъниста, и нещо като широк тюрбан от синьо хасе над спуснатата си коса, с две гарванови пера, поклащащи се над едното му ухо. Бижута от миди и сребро — обица, няколко огърлици, катарама на колана и малки украшения в косата му — завършваха ансамбъла.

Жените не бяха така пищно издокарани, но все пак явно бяха с най-хубавите си дрехи — дълги широки рокли, които им стигаха до коленете, меки ботуши и кожени чорапи. Те бяха препасани с престилки от еленска кожа с цветни мотиви, а двете по-млади имаха и украсени жилетки. Те се приближаваха в колона по един и почти бяха прекосили поляната, когато спряха.

— Господи — промърмори Джейми, — това е делегация. — Избърса с ръкав лицето си и смуши Иън с лакът в ребрата. — Посрещни ги вместо мен, Иън. Ей сега се връщам.