Сянката на чинара [bg]

Оставиха Хана у родителите на Джейк в Карауей и пътуваха един час до Оксфорд. Минаха през кампуса на „Оул Мис“ и потънаха в гледки и спомени за един предишен живот. Беше топъл и ясен пролетен ден, студентите бяха навън по шорти и без обувки. Хвърляха фризби на моравата, измъкваха бири от хладилни чанти и поемаха топлината на залязващото слънце. Джейк беше на трийсет и пет, Карла — на трийсет и една. Колежът беше толкова скоро, но и толкова отдавна.

Разходка в кампуса винаги предизвикваше вълна от носталгия. И смайване. Ама наистина ли бяха на по трийсет и няколко? Като че ли миналия месец бяха студенти. Джейк се стараеше да заобикаля Юридическия факултет — този кошмар не му се струваше достатъчно далечен. На здрачаване отидоха с колата до площада и паркираха пред сградата на съда. Помотаха се около час в книжарницата, пиха кафе на една тераса горе, после отидоха да вечерят в „Даунтаун Грил“, най-скъпия ресторант в окръга. Имаха пари за харчене, затова Джейк поръча бутилка бордо — шейсет долара.

На връщане, почти в полунощ, поеха по обичайния си маршрут и бавно минаха покрай Хокът Хаус. Няколко прозореца светеха и величествената стара къща сякаш ги канеше. На алеята беше паркиран спитфайърът на Уили Трейнър с номера от Тенеси. Все още поразмекнат от виното, Джейк предложи:

— Да се обадим на Уили.

— Не, Джейк, твърде късно е — възпротиви се Карла.

— Хайде де, Уили няма да се разсърди. — Той спря сааба и даде на заден.

— Джейк, много е невъзпитано.

— За някой друг, да, но не и за Уили. Освен това той иска да купим къщата. — Джейк паркира зад спитфайъра.

— Ами ако има компания?

— Компанията му ще се разрасне. Да вървим.

Карла неохотно излезе от колата. Спряха за секунда на тротоара и огледаха широката предна веранда. Въздухът беше натежал от уханието на трите едри божура и на ирисите. Бели и розови азалии бяха избуяли в цветните лехи.

— Предлагам да я купим — каза Джейк.

— Не можем да си я позволим — отговори тя.