Сянката на чинара [bg]

Можеше ли да си тръгне? Свободен ли беше да излезе от болницата? Или горилите чакаха пред стаята му да го отведат? Никой не искаше да му каже. Беше питал по-дружелюбните медицински сестри дали някой го очаква, но получи завоалирани отговори. Много неща бяха неясни. На моменти виждаше екрана на телевизора, после всичко се размазваше. Ушите му неспирно бучаха и затова пелтечеше. Лекарите отричаха да му има нещо. Сестрите просто му даваха поредното хапче. По най-различно време нощем виждаше сенки, в стаята му се промъкваха хора, които го гледаха. Може да бяха студенти, които наблюдаваха истински пациенти, а може и да бяха просто сенки, които в действителност не съществуваха. Често променяха лекарствата му, за да видят как ще реагира. Да опитаме това за болката. Това за замъгленото зрение. Това за сенките. За разреждане на кръвта. Антибиотик. Десетки хапчета по всяко време на деня и нощта.

Отново се унесе, а когато се събуди, беше единайсет и седемнайсет. В стаята беше тъмно като в рог, а единствената светлина беше червеникавото сияние от монитора над главата му.

Вратата безшумно се отвори, но от тъмния коридор не проникна светлина. Не беше медицинска сестра, а непознат мъж, който се приближи право до леглото му. Прошарена дълга коса, черна риза, възрастен човек, когото виждаше за пръв път. Очите му бяха присвити и сурови, а когато се приведе още по-наблизо, мирисът на уиски едва не зашлеви Лони в лицето.

— Ансил, какво стана със Силвестър Риндс? — попита той.

Сърцето на Лони спря да тупти и той ужасено се взря в непознатия, който постави ръка на рамото му. Мирисът на уиски се засили.