Хари Потър и огненият бокал
- Автор: Роулинг Джоан Кэтлинг
- Серия: Хари Потър #4
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт България
- ISBN: 954-446-621-5
- Переводчик: Мариана Екимова-Мелнишка
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Хари Потър и огненият бокал». Краткое содержание книги:
И изведнъж се почувства така, като че ли някой запушва устата и носа му с невидима възглавница. Опита се да поеме въздух, но му се зави свят. Дробовете му бяха празни и внезапно го прониза болка от двете страни на гърлото…
Притисна с ръце шията си и напипа точно под ушите две широки цепнатини, които се отваряха и затваряха в мразовития въздух… той имаше хриле. Без да се замисля, Хари направи точно това, което трябваше — хвърли се напред и се гмурна във водата.
Първата глътка леденостудена езерна вода бе направо животворна — вече не му се виеше свят. Пое още една голяма глътка вода и усети как тя свободно премина през хрилете му и прати кислород на мозъка. Хари опъна ръцете си отпред във водата и забеляза, че бяха станали зелени и призрачни и имаха ципи между пръстите. Обърна се назад и погледна босите си ходила, които се бяха издължили и също се бяха сдобили с ципи — сякаш му бяха поникнали перки.
Водата вече не му се струваше студена… напротив, той усещаше приятна хладина и особена лекота… Хари плясна веднъж с крака и се удиви колко бързо и надалеч във водата го придвижиха перките. Установи, че вижда съвсем ясно и вече не се налага да мига. Скоро се оказа толкова навътре в езерото, че вече му беше невъзможно да вижда дъното. Плясна пак и се гмурна в дълбините.
Тишината притисна ушите му, докато минаваше над някакъв странен, тъмен и замъглен пейзаж. Виждаше на не повече от три метра наоколо и като се движеше, от мрака пред очите му изплуваха нови и нови картини — горички от някакви дълги туфички от къдрави сплетени черни водорасли, широки равнини от тиня, осеяни с хлъзгави, проблясващи от време на време камъни. Плуваше все по-навътре и навътре към средата на езерото, с широко отворени очи, вперени през призрачно осветената сива вода наоколо към сенките надолу, където нищо не се виждаше.
Малки рибки проблясваха край него като сребристи стрелички. Веднъж-два пъти му се стори, че нещо едро се движи отпред, но щом се приближеше, установяваше, че е просто голям почернял дънер или гъсто сплетени на кълбо водорасли. Нямаше и следа от другите участници в турнира, нито от езеряните, нито от Рон, нито — за щастие — от гигантската сепия.
Имаше видимост само на половин метър надолу. Всичко наоколо беше обрасло със светлозелени водорасли — като поляна с лудо избуяла трева. Хари се взираше пред себе си, без да мига, опитвайки се да различи някакви форми през мрака, когато изведнъж… нещо сграбчи изневиделица глезена му.
Обърна се назад и видя между водораслите да се подава гриндилоу — малък рогат воден демон, вкопчил дълги костеливи пръсти в неговия крак, оголил острите си зъби… Хари бързо пъхна ципестата си ръка в гънките на мантията и потърси магическата си пръчка, но докато успее да я измъкне, още два демона изскочиха от водораслите, стиснаха в ръцете си колкото можаха да хванат от мантията на Хари и се опитаха да го издърпат надолу.
„Релашио!“ — викна Хари, но вместо звук от устата му излезе голям мехур. Пръчката му не прати искри към трите демона, а изглежда ги обля със струя вряла вода, защото където ги беше стигнала, по зелената им кожа се появиха възпалени червени петна. Хари издърпа крака си от хватката на демона и заплува по-бързо, като от време на време изпращаше нови струи вряла вода наслуки зад гърба си. Колкото пъти усетеше, че някой от демоните пак посяга да го хване за крака, той ритваше силно. Накрая достигна със силен ритник рогат череп и като се извърна, видя единия гриндилоу да се носи из водата, съвсем замаян и разноглед, а другите размахаха заканително юмруци и потънаха сред водораслите.
Хари позабави малко темпото, прибра магическата пръчка в мантията си, огледа се и пак се заслуша. Завъртя се в пълен кръг във водата, а тишината притискаше тъпанчетата му по-силно отпреди. Сигурно бе още по-дълбоко в езерото, но нищо друго не се движеше, освен къдрави водорасли.
— Как върви?
На Хари му се стори, че ще му се пръсне сърцето. Той рязко се обърна и видя смътно как Стенещата Миртъл се носи пред него и го наблюдава през очилата си с дебели седефени рамки.
— Миртъл! — опита се да извика Хари, но от устата му отново излезе само един грамаден мехур.
Стенещата Миртъл се разкиска.
— Опитай оттук — каза му тя и посочи. — Аз няма да идвам с теб… Не ги харесвам, а и те винаги ме гонят, като се приближа…
Хари обърна палци нагоре в знак на благодарност и отново заплува, този път малко по-високо над водораслите, за да се пази от други гриндилоу, които може би се криеха сред тях.
Сигурно бе плувал поне двайсет минути. Минаваше над голямо пространство черна тиня, която се вдигна на облачета от поклащането на водата. И тогава най-сетне чу част от тягостната песен на езеряните: