Хари Потър и огненият бокал

Прати бухала обратно с датата на следващото ви посещение в Хогсмийд.

Хари обърна пергамента, но на гърба му нямаше нищо друго.

— Чак следващата събота — прошепна Хърмаяни, която бе прочела бележката през рамото на Хари. — Ето, вземи моето перо и изпрати веднага бухала обратно.

Хари надраска датата на гърба на писмото от Сириус, върза го отново за крака на птицата и я проследи с поглед, докато отлетя. Какво всъщност бе очаквал? Съвет как да оцелее под водата ли? От нетърпение да разкаже на Сириус за Снейп и Муди напълно бе забравил да спомене за загадката на яйцето.

— Защо ли иска да знае кога ще ходим пак в Хогсмийд? — попита Рон.

— Нямам представа — глухо отвърна Хари. Кратката радост, която го бе обзела, като видя бухала, се бе стопила. — Хайде… сега имаме грижа за магически създания.

Дали като компенсация за изгубеното заради раконогите огнемети време, или защото бяха останали само два от тях, или пък за да докаже, че знае не по-малко от професор Гръбли-Планк — Хари не можеше да прецени, — но Хагрид беше посветил на еднорога всичките часове, откакто се върна на работа. Оказа се, че той познава толкова добре еднорозите, колкото и чудовищата, макар да си личеше съвсем ясно, че смята липсата на отровни зъби за техен недостатък.

Този ден той бе успял да улови две малки жребчета еднорози. За разлика от възрастния екземпляр те бяха като златни. Парвати и Лавендър изпаднаха във възторг при вида им и дори Панси Паркинсън трябваше да положи големи усилия, за да не покаже колко много й харесват.

— Туй ги отличава от големите — обясняваше Хагрид. — Посребряват чак кат’ станат към две години, а на около четири им порастват роговете. Чисто бели стават, кат’ пораснат съвсем — на около седем. Докат’ са бебета, са малко по-доверчиви… не мразят толкоз много момчетата… Хайде де, приближете се насам, погалете ги, ако искате… Дайте им от тия захарни бучки… Добре ли си, Хари? — сниши глас Хагрид и леко се отдръпна, докато всички останали се скупчиха около бебетата еднорози.

— Ами да — отвърна Хари.

— Само дето си малко нервен, а? — попита Хагрид.

— Малко — отвърна Хари.

Като стовари грамадната си ръка върху рамото му, така че коленете на момчето се огънаха от тежестта, Хагрид заговори:

— Виж, Хари, аз се тревожех преди, кат’ те гледах как се бориш с шипоносеца, ама сега знам, че можеш да се справиш с всичко, дето си наумиш, и изобщо не се боя. Ти ще успееш. Вече си разкрил загадката, а?

Хари кимна, но в същия момент го завладя безумното желание да си признае, че няма и най-малка представа как ще оцелее на дъното на това езеро в продължение на цял час. Той вдигна очи към Хагрид… сигурно му се е налагало да влиза понякога в езерото заради създанията, живеещи в него. Нали все пак трябваше да се грижи за всичко живо в природата наоколо…

— Ти ще победиш — изръмжа Хагрид и пак потупа Хари по рамото така, че Хари едва не потъна на няколко сантиметра в калната земя. — Сигурен съм. Усещам го. Ти ще победиш, Хари!