Хари Потър и огненият бокал

Грабна камъка, който Крум бе хвърлил, ала езеряните наобиколиха Рон и момиченцето и отново заклатиха глави. Хари извади магическата си пръчка:

— Махайте се!

От устата му пак излязоха само мехури, но езеряните явно бяха разбрали изражението му, защото изведнъж престанаха да се смеят. Жълтеникавите им очи, вперени в пръчката на Хари, издаваха страх. Нищо че бяха толкова много, а той беше сам, Хари позна по очите им, че разбират от магии не повече от гигантската сепия.

— Ще броя до три! — викна Хари и от устата му изхвръкна дълга струя мехурчета, но за да е сигурен, че им е съвсем ясно, той вдигна трите си пръста. — Едно… (и сгъна единия пръст)… две (сгъна и втория)…

Те се пръснаха. Хари се втурна напред и веднага заудря по въжетата, придържащи малкото момиче към статуята. Когато най-сетне я освободи, прегърна я през кръста, улови Рон за яката на мантията и се отблъсна силно от дъното.

Плуването обратно се оказа много трудно и бавно. Не можеше вече да използва ципестите си ръце, за да се придвижва напред, яростно махаше със своите крака перки, но Рон и сестрата на Фльор го теглеха надолу като чували с картофи… Впери поглед нагоре с надежда да види небето и разбра, че още е много надълбоко, защото водата над него бе съвсем тъмна…

Езеряните го последваха. Те се въртяха с лекота около него, наблюдавайки го как се мъчи да се придвижва… Дали щяха да го издърпат обратно надолу към глъбините, щом изтечеше времето? Дали не ядяха човешки същества? Краката на Хари вече се огъваха от усилието да плува, раменете го боляха ужасно от тежестта на Рон и момичето.

Поемаше си въздух с огромна мъка. Пак го прониза нещо от двете страни на шията… усещаше ясно колко е мокра водата в устата му… но и мракът наоколо се разреждаше… и той вече можеше да види над себе си дневна светлина.

Махна силно с перките си и установи, че те са се превърнали отново в крака… Водата навлизаше през устата в дробовете му… Започваше отново да му се вие свят, но той знаеше, че до светлината и въздуха му остават още само три метра и трябваше да стигне… трябваше…

Хари се отблъсна толкова силно и бързо, че сякаш усети крясъка на негодувание на своите мускули… Мозъкът му като че ли се напълни с вода, не можеше да диша, трябваше му кислород, трябваше да продължи, не можеше да спре…

И тогава усети как главата му прорязва повърхността на водата. Прекрасен студен чист въздух лъхна лицето му. Той го пое жадно, сякаш никога досега не бе дишал истински, и задъхвайки се, издърпа Рон и момиченцето нагоре. Навсякъде около него се подадоха множество тъмни глави със зелени коси, но всички лица му се усмихваха.

Тълпата по трибуните беше изключително шумна, изглежда всички се бяха изправили на крака, крещяха и пищяха. На Хари му се стори, че са помислили Рон и малкото момиче за мъртви, но бяха сбъркали… И двамата отвориха очи — момиченцето изглеждаше изплашено и объркано, а Рон само шумно изплю струя вода, примига на ярката светлина и рече: