Мистериите на Венеция (или Омраза и любов)
- Автор: Тение Г.
- Язык: болгарский
- Переводчик: Симеон Папуров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мистериите на Венеция (или Омраза и любов)». Краткое содержание книги:
— Д’Артенай и вие, Оргосо — каза Маринели, — ще живеете в моята къща. Поставени ли са в крепостите оръдията както аз бях наредил?
— След няколко месеца, Маринели, — отговори Оргосо, — нашият остров ще бъде едно малко царство! Всички работници заявяват, че желаят да останат под вашето командване. Почти всички са опитни моряци и добре владеят сабята.
— С колко оръдия разполагахте преди тръгването ви от острова?
— Осемдесет обслужват галерите и бързоходните кораби. Укрепленията разполагат също с толкова. Държа точна сметка за разходите както и за извършените работи. Вие ще бъдете учуден, Маринели, при вида на вашето грандиозно дело, на вашия остров, станал град!
— Имате ли новини от негъра?
— Нищо ново не е проникнало от Венеция на острова!
— Построен ли е фар на върха на хълма?
— Да, но още не е довършен. Обаче, от него се вижда голяма част от морето и се забелязват платната на корабите, плаващи в открито море.
— Галерите и бързоходните кораби имат ли вече екипаж?
— Всички правят ежедневно в залива упражнение под ръководството на Фалие.
— А прислугата за оръдията?
— Д’Артенай е натоварен да обучава хората, избрани за тази работа.
— Те положиха ли клетва?
— Те са духом и телом предани на граф Санта Рока, когото наричат крал на острова!
— Името звучи наистина добре — каза Маринели, усмихвайки се. — Висшият съвет на Венеция ще бъде много изненадан, ако узнае, че този граф и Марино са едно и също лице. Сега, приятелю, разгледай забележителностите на Рим, но върни се скоро в Санта Рока. Съобщи на нашите приятели, че идването ми ще стане след няколко дни.
Когато Оргосо се сбогува, Марино се приближи до отворения прозорец и погледна към парка, който се забулваше в здрача и тук-таме изпъкваха със своята белота някоя мраморна пейка или някоя статуя…
Той се замисли за баща си, за гигантското си дело, за двубоя, който се готвеше да започне срещу могъщия съд на Венеция. Неговите планове учудили папата. Той смяташе да изпълни, заедно с шепа хора, това, което мощният папа смяташе неосъществимо с тридесет хиляди войници.
Не беше ли станало чудото възможно?
Всички кораби на Венеция трябваше да минат в открито море покрай неговото островче. Той можеше от този непревземаем пункт да командва цялото Адриатическо море и да държи в респект господстващия град на Средиземно море!
При тази мисъл, гърдите на младия мъж се изпълниха с гордост. Неговите очи блеснаха с тъмен блясък. Виждаше се така близо до целта си: да накаже виновниците за престъпленията им…
Внезапно радостна светкавица озари замисленото му лице. Забеляза, че под прозорците, между розовите храсти, се разхождаше Мадлена, очарователната племенница на папата, която под бледото отражение на луната оприличаваше на някоя фея…
Тя бе дошла да подиша чист нощен въздух и се движеше по алеята, където се чуваше шумоленето на листата и струенето на водата, която бронзовите лъвове изхвърляха в басейна през широкоотворените си уста.
— Тя е чудно красива — казваше един вътрешен глас на Марино, — който следеше жадно вълшебната сянка, виждаше нейните разкошни къдри, правилно закръглените й рамене, царствената й походка… — Това е най-красивата жена на земята! Тя люби, Марино! Люби те страстно! Отърчи при нея, тя те очаква! Нарочно е избрала този късен час за разходка в градината. Въздиша нетърпеливо за момента, когато ще я вземеш в обятията си, ще я притиснеш до себе си, ще поставиш твоите устни върху нейните, ще вкусиш заедно с нея последното удоволствие…
Марино още се колебаеше…
Стори му се да чува как една дълбока въздишка се изкачва до него.
Мадлена бе седнала върху една пейка, покрита с мъх, която се гушеше всред разцъфналите храсти. До краката й бе поставена една малка мандолина, забравена от нейната почетна дама.
Тя побутна кордите, накара ги да прозвучат в една нежна мелодия, като че ли искаше чрез музика да открие чувствата си!
Марино не можа повече да устои на напора на своето сърце и на чара на тази мелодия. Той слезе…
Напредна в градината, като погледна наоколо да не следи някой…
Дълбоко мълчание царуваше наоколо. Само акордите на мандолината се разнасяха с техните чаровни тонове.
Внезапно Мадлена изпусна лек вик…
Мандолината бе изведнъж прекъсната…
— Кой е там? — попита тя изненадана. — О, това сте вие, граф Марино! Изплашихте ме.
— Искрено съжалявам, сеньорита — каза той. — Желая само да коленича пред вас и да ви се възхищавам в нямо съзерцание… Но шт! Струва ми се, че чух стъпките на вашия баща, излизащи от палата.
— Имате грешка, граф Марино — каза Мадлена. — Моя баща е напуснал Рим преди няколко часа, за да даде заповед на войските да се върнат назад. Той не се сбогува с вас понеже се надява да ви намери тук преди завръщането си…