Мистериите на Венеция (или Омраза и любов)
- Автор: Тение Г.
- Язык: болгарский
- Переводчик: Симеон Папуров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мистериите на Венеция (или Омраза и любов)». Краткое содержание книги:
— Вие сте много добра, сеньорита, обаче, дългът ме зове скоро да напусна Рим!
— Защо мислите от днес за часа на тръгването, графе?
— Имате право, Мадлена, да живеем с настоящето — каза Марино и хвана ръката на гордата римлянка.
Мадлена се обърна.
— Какво правите, сеньорита? Не желаете ли да чуете думите ми? Защо отбягвате погледа ми?
— Не ме питайте повече, Марино. Не чувствате ли, колко ме карате да страдам?
— Вие ме обичате, Мадлена, кажете само тази дума. Вие ме обичате? — попита Марино, обзет от страст и падайки на колене пред красивата съблазнителка.
— Станете, Марино? Ако ни видят!
— Не се страхувайте, ние сме сами! О, останете, Мадлена, останете.
— Оставете ме да избягам, Марино, чувствам, че е време!
— Не ще те оставя да си тръгнеш. Ти трябва да бъдеш моя — усмихна се Марино, забравил се в страстта си. — Остани! Заклевам ти се. Ти се червиш, трепериш. Отговори ми, поне с усмивка, с поглед…
Марино стисна ръката й, после обви ръце около нея и я притисна до задушаване към своята гореща от страст гръд.
Минутите течаха бързо. Полунощ бе преминала, когато двамата любовници излязоха от увлечението, което ги бе взаимно обвързало.
Марино поведе Мадлена, бледа, с разбъркани коси, през алеите на градината.
Чертите на нейното лице още издаваха една неописуема страст.
Тя обичаше в Маринели не само красивия и снажен мъж, но и мъжът, уважаван както от големците, така и от народа!
Кога стигнаха под големия портал на палата, венецианският герой докосна устните си до ръката на Мадлена.
— Желаете ли да ме заведете утре в Корзо, Марино? — го запита тя от радост при мисълта, че ще вземе част от почестите, които народът указваше на Маринели. — Моят баща е далече от Рим и вие ще бъдете мой кавалер!
— Аз съм много признателен на Мадлена Боргез за честта, която желае да ми засвидетелствува — отговори героят. — Ще бъде едно незабравимо удоволствие за Марино Маринели да седне в колата на най-красивата и най-знатната сеньорита в Рим.
— Ще говорят дълго време за Корзо, — каза тя с усмивка. — Племенницата на папата още не е виждана седнала край един чужденец. Тя ще го направи утре, едно изключение за тогова, когото папата е издигнал до графското звание и е избрал за свой любимец. Лека нощ, граф Марино! До утре!
Корзо, тази голяма, алея на Рим, която започва от Пиаца ди Венеция и стига до Пиаца дел Пополо, и където всяка година се празнува карнавалът, не е само за разходка на богатите. Бедните там се размесват с богатите и тая бъркотия дава на Корзо живописен изглед.
Бедните в дрипи, едноръки, куци, хамали, които не носеха нищо, но непрестанно тичаха със зяпнали уста, уличните деца с изпокъсани дрехи, мръсни и безочливи просяци се блъскаха помежду натруфените патриции, бонвиваните, алчните и безсъвестните финансисти, дамите, отрупани с бисери, слугите в ливреи, бродирани със злато.
Веднъж един екипаж почти смаза детето на една бедна жена, която молеше милостиня върху тротоара и на нейните виковете отговорено с един камшичен удар.
Тя бе някога грациозна и засмяна годеница на един знатен младеж, който я бе изоставил и сега оплакваше грешката си, която я бе довела до разврата. Същото разнообразие се срещаше и в стила на къщите на Корзо. От една страна се издига църква с антични колони, а срещу нея една овощарница.
Вечерта настъпи. Часът, за който Мадлена Боргез бе поканила Марино, наближаваше.
Голямата алея се оживяваше все повече. Всички, богати и бедни, идеха след горещия ден, прекаран във вътрешността на къщите, да подишат свеж въздух.
Тълпата се стичаше от всички страни. Скоро почнаха да минават и коли.
Внезапно една странна двойка излезе от Виа де Кондоги и се смеси с празноскитащите по Корзо. Това бяха две жени. Те се движеха покрай къщите. Едната, изтерзана от беднотията и годините, се бе наметнала с една бяла кърпа и държеше патерица в ръка. Другата, млада, красива, криеше лицето си под една забрадка, като че ли беше в траур.
— Ела Анунциата, ела — промълви старата, — ако твоят Марино е в Рим, тук може би ще имаме щастието да го срещнем!
— Той не е вече тук, добра Луала — отговори тъжно младото момиче. — Ние се забавихме много дълго, докато дойдем тук!
— Да благодарим на Бога, че най-сетне достигнахме целта на нашето пътуване — каза старата. — Да благодарим на Бога! Ако старият Джеронимо не бе ни запазил, никога не щяхме да стигнем в Брандоло, понеже тази жена, обзета от любопитство…